Гай-джин
Шрифт:
— Марионетка?
— Да, марионетка.
Тайърър премигна.
— Шогунът е марионетка?
Хирага кимна вече по-уверено; докато разговаряше, се стараеше да запомни думите.
— Шогунът Нобусада е момче на шестнайсет години, марионетка на Бакуфу. Той живее в Йедо. Императорът живее в Киото. Сега Императорът няма власт. Повече от двеста години шогунът Торанага държи властта. Ние се борим да отнемем властта от шогуна и Бакуфу, да я върнем на Императора.
На Тайърър му се зави свят от напрягане да разбере какво точно
— Това момче, шогунът, на колко години е, моля?
— На шестнайсет. Шогунът Нобусада. Бакуфу казват какво да прави — повтори отново японецът, потискайки раздразнението си; знаеше, че трябва да е търпелив. — Императорът много власт, но никаква… — Хирага потърси думата, не можа да я намери, така че обясни по друг начин. — Императорът не е като даймио. Даймио има самураи, оръжие, много. Императорът няма самурай, няма оръжие. Не може да подчини Бакуфу. Бакуфу има армии, Императорът няма, уаката?
— Хай, Накама, уаката. — Хиляди въпроси напираха в съзнанието му; Тайърър знаеше, че е добре да изцеди мъжа, но че трябва да го направи предпазливо и не тук. Личеше си по лицето, че Хирага е силно съсредоточен и се попита какво от това, което казва, е действително разбираемо за Накама; насилваше се да говори бавно и колкото е възможно с по-прости думи. — Колко сте, колко се борите срещу Бакуфу?
— Много. — Хирага шляпна някакъв блуждаещ комар.
— Стотици, хиляди? Какви хора сте, обикновени хора ли, градинари, работници, търговци?
Хирага го погледна озадачен.
— Те нищо. Само няколко самураи. Само самурайска борба. Само самураи и имат оръжие. За другите е кинджиру да имат оръжие.
Тайърър премигна пак.
— Ти самурай ли си?
Хирага се обърка още повече.
— Самурайска борба. Казах, че се борят срещу Бакуфу, нали? Накама — самурай! — Хирага свали шапката си и издърпа прогизналия от пот парцал, който бе омотан като тюрбан, и откри типично обръснатото си теме. Тайърър успя да види лицето му ясно, за първи път без ниско нахлупената островърха шапка, и за първи път го огледа, видя твърдите коси очи на войн и колко се отличаваше структурата на тялото му от тази на селяните. — Ако Шенсо, капитанът на самураите, ме види така, загубен съм.
Тайърър кимна като изпаднал в амок.
— Лесно е да ме спасиш. Моля, дай войнишки дрехи.
Тайърър усети, че му е трудно да скрие вълнението и страха от лицето си. Една част от него отчаяно искаше да избяга, а друга бе жадна да узнае всичко за самураите; това щеше да е основният ключ за света на Нипон и за собственото му бъдеще, стига да го използва правилно. И то точно когато се канеше да му даде съгласието си, спомни си предупрежденията на Сър Уилям с благодарност; реши да спечели време, за да се съвземе.
— Лесно е да спасиш,
— Не е лесно, възможно е. Но е рисковано. Първо трябва да се уверя, че си струва да те спася. — Тайърър видя как японецът пламна от гняв. Може би от гняв, примесен със страх, не можеше да реши „Господи, самурай! Иска ми се Сър Уилям да е тук сега. Това не ми е по силите…“ — Не мисля, че мога наист…
— Моля. — Хирага умоляваше с пълното съзнание, че това е единствената му възможност да се измъкне от капана, ала иначе си мислеше: „Побързай и се съгласи или ще те убия и ще се опитам да избягам през оградата.“ — Накама се кълне в боговете да помогне на Тайра-сан.
— Ти заклеваш ли се тържествено в боговете си, че ще отговориш на всички мои въпроси с истината?
— Хай — отвърна веднага Хирага, учуден как Тайърър може да е толкова наивен, та да задава подобен въпрос на враг или да повярва на неговото съгласие — „едва ли е такъв глупак? Какъв бог или богове? Няма никакви богове!“. — Кълна се в боговете.
— Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.
Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.
— Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.
Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:
— Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…
— Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?
— Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.
— Имаш ли друго предложение? — запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. — Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.
Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.
— Съжалявам, твърде е опасно — заключи Палидар.
— Не мисля така! — озъби се Тайърър, главата го болеше. — Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!
Макгрегър въздъхна.
— Слушам, сър. Много добре. Капитане, какво ще кажете да го качим на кон?
— Като драгун ли? Абсурдна мисъл. Един градинар няма да може да язди, за Бога. Много по-добре е да го пуснем да марширува, заобиколен от войн…
— Давам петдесет лири, че негодникът не ще може да върви в крак, ще се набива на очи като курва в покоите на епископ.
Тогава се намеси Тайърър:
— Ами какво ще кажете, ако го облечем с униформа, превържем лицето и ръцете му и го носим на носилка; все едно че е болен.