Гай-джин
Шрифт:
Офицерите го погледнаха, после засияха.
— Става!
— Дори още по-добре! — рече щастливо Палидар.
— Ще се престорим, че е болен от някаква зловеща болест… едра шарка… морбили… чума! — Тримата се засмяха едновременно.
Самураят офицер и охраната, допуснати да влязат в опразнената Легация, последваха Тайърър, Макгрегър и четирима драгуни из сградата. Претърсиха най-щателно всяка стая, всеки бюфет, дори таваните. Накрая самураят остана доволен. В хола имаше две носилки, върху всяка лежеше войник; и двамата трескави,
— И двамата са много болни — обясни Тайърър на японски. Хирага му бе казал думите. — Този войник е болен от шарка.
Споменаването на болестта накара самурая да пребледнее и да отстъпи крачка назад — в градовете често избухваха епидемии от едра шарка, но не чак толкова злокачествени като в Китай, където умираха стотици хиляди болни.
— За това… за това трябва да докладвам — измърмори самураят, той и хората му покриха устата си, защото вярваха, че инфекцията и разпространението на болестта става чрез дишане на заразен въздух близо до болния.
Тайърър не го разбра. Само сви рамене.
— Мъжът е много болен, не се приближавайте!
— Няма да се приближаваме, да не мислиш, че съм луд? — Едрият мъж излезе на верандата. — Слушайте — рече на своите хора — не казвайте нищо… за болестта на другите на площада или ще настъпи паника. Проклети чуждоземни кучета. Междувременно си дръжте очите отворени, този Хирага е някъде тук.
Японците преровиха градината и външните постройки; целият персонал на Легацията и войниците се изтеглиха на сянка, чакаха с нетърпение да замаршируват надолу към кея и към корабите. Накрая самураят се поклони и закрачи обратно през портите, хората му се струпаха отвън. Джун все още бе вързан, ужасените градинари стояха коленичили в една линия, всички — със свалени шапки и гологлави. Щом самураят офицер ги приближи, те се заровиха още повече в мръсотията.
— Станете! — викна офицерът, възмутен, че никой от тях не е с избръснато теме на самурай или поне с някакви белези от меч, рани или друго нараняване типично за самураите. Ето защо заключи, че жертвата му е все още скрита някъде вътре или че е избягала. Ядосан още повече от неуспеха си, самураят се изправи пред Джун.
— За да се маскира, ронинът Хирага е обръснал цялата си глава или си е пуснал коса като тази паплач от градинари. Разпознайте го!
Джун стоеше на колене, превит, почти мъртъв. Бяха го били и свестявали, били и свестявали по заповед на Анджо.
— Разпознай този Хирага!
— Той е… той не е, не е там! — изкрещя младежът, когато желязната подметка на самурая го ритна в най-чувствителните части, после отново, а градинарите трепереха ужасени. — Той не е… не е там… Пак последва безжалостен удар. Отчаян, безпомощен и не на себе си, Джун посочи някакъв млад мъж, който падна на колене, пищейки, че е невинен.
— Затворете го! — изкрещя самураят офицер. — Заведете го пред съдията, оттам — в затвора и разпънете тази отрепка на кръст, отведете всичките, те са виновни, че са го укривали, отведете ги!
Градинарите бяха отведени, те пищяха, че са невинни, младокът ревеше, че е видял Хирага край къщата и ако го
Самураят офицер попи потта от челото си, доволен, че са изпълнили заповедите. Отпи малко вода от шише и се изплю, за да прочисти устата си, после пи отново, с удоволствие.
„Ийе — рече си той и потрепери. — Шарка! Болестта на гай-джин, която ни донесоха отвън! Всичко гнило идва отвън, трябва да изхвърлим гай-джин и да не ги пускаме в страната си за вечни времена.“ Ядосано наблюдаваше как музикантите се подредиха наперено — мислеше си за шиши, когото търсеше.
„Не е възможно този градинар да е прочутият шиши Хирага. Карма, че аз и моите хора тогава пристигнахме твърде късно и не видяхме него и другите, дето се спасиха. Не е карма. Бог ме гледаше отгоре. Ако ги бях видял с очите си, как щях да се преструвам, че уж е този, който ми посочи Джун. Къде ли е самият Хирага? Крие се някъде. Моля Господа да ми помогне.
Ийе, животът е любопитен. Мразя гай-джин, а вярвам в техния Исус, макар и тайно, както моят баща и дядо ми, и прадедите ми преди Секигахара. Да, вярвам в тоя Исус, единственото нещо от външния свят, което има стойност. И нали йезуитът учител Принсиз казваше, че вярата ни дава допълнителна сила, а да се безпокоиш за нещо е все едно куче да се тревожи за кокала си.
Хирага се крие някъде. Претърсих внимателно. Обаче той се е маскирал. Като какъв? Като дърво ли? Как?“
Зад стените приготовленията за заминаване продължаваха. Англичаните свалиха знамето. Музикантите свиреха. Ездачите бяха на седлата. Носилките — сложени на двуколки. Портите се отвориха, конните войници се подредиха, водеше ги гай-джин с японското име. Минаха през портите и тръгнаха по хълма надолу…
„Превръзките! — Откритието го удари в главата. Нямаше никаква чума! Умно — помисли си самураят офицер развълнуван, — но не достатъчно умно! Сега да ги пресрещна ли и да ги заклещя в една от тесните улички? Или да изпратя шпиони да го проследят и той да ме заведе при останалите?
Ще го проследя.“
19.
Четвъртък, 16 октомври
Празненството по случай годежа беше в пълен разгар под петролните лампи, които осветяваха претъпканата централна зала на клуба — цялата сграда бе ангажирана от Малкълм Струан и бе пищно украсена. Всички уважавани членове на Колонията бяха поканени и присъстваха, както и всички офицери, свободни от задълженията си във флотата и армията — а отвън, на Хай стрийт, патрули от двете служби бяха готови да задържат пияни или нежелани посетители от Пияния град.
Анжелик никога не бе изглеждала по-хубава — с кринолин, с перо от райска птица в косата и с ослепителен годежен пръстен. Танцът беше един вълнуващ валс от Йохан Щраус-младши, съвсем нов и току-що пристигнал от Виена с дипломатическата поща; Андре Понсен с удоволствие го изпълняваше на пианото, акомпанираше му военноморският оркестър, чиито музиканти бяха с пълна парадна униформа за случая. Партньор на Анжелик беше Сетри Палидар — избирането му като представител на армията бе посрещнато с шумно одобрение и всеобща ревност.