Гай-джин
Шрифт:
— Какво?
— Боже мой, Андре, бъди разумен, бъди сериозен! Работата е сериозна и ако не решим проблема, никога няма да стана стопанка на Търговската къща и няма да съм в състояние да служа на… на определени интереси. — Анжелик видя, че е улучила целта, и изпита задоволство от себе си. — Иди довечера там и я помоли. Не моли своето момиче или изобщо някое момиче за него, те вероятно няма да знаят. Попитай покровителката, мама-сан. Можеш да й кажеш, че на „момичето“ му закъснява.
— Не
Анжелик се усмихна мило.
— Не ставай глупав, Андре, разбира, се, че имат, сигурно имат. — С дясната си ръка опъна пръстите на лявата си ръкавица. — Щом разреша този проблем, всичко ще се нареди чудесно, ще се оженим на Коледа. Между впрочем реших, че докато се оженим, ще е по-добре да се преместя от покоите на Струан — сега господин Струан се оправя с всеки изминат ден. Ще се върна в Легацията днес следобед.
— Разумно ли е? По-добре стой близо до него.
— Съвсем нормално е. Въпрос на благоприличие, освен това е твърде важно; сигурна съм, че от лекарството ще се чувствам зле ден-два. Щом всичко свърши, ще реша дали трябва да се върна. Зная, че мога да разчитам на теб, приятелю. — Анжелик се изправи. — По същото време утре?
— Ако не съм намерил нищо, ще ти изпратя бележка, за да те уведомя.
— Не. По-добре да се срещнем тук по обяд. Зная, че мога да ти вярвам. — Тя се усмихна с най-милата си усмивка.
Андре изтръпна от усмивката й и от мисълта, че госпожицата бе свързана с него завинаги, каквото и да стане отсега нататък.
— А буквите — започна той, — написани върху чаршафа, помниш ли ги?
— Да — отвърна Анжелик, изненадана от неговата непоследователност. — Защо?
— Ще успееш ли да ми ги напишеш? Може да позная някоя, сигурно имат значение.
— Написал ги е върху, кувертюрата, не върху чаршафа. С… с неговата кръв. — Анжелик пое дълбоко въздух, пресегна се, взе перодръжката и я потопи в мастилото. — Забравих да ти кажа още нещо. Когато се пробудих, малкият ми кръст, който нося от дете, бе изчезнал. Търсих навсякъде, нямаше го.
— Той ли го е откраднал?
— Предполагам. Макар че нищо друго не липсваше. Имаше малко бижута — бяха недокоснати. Не че бяха много ценни, но струваха повече от кръста.
Представата за нея в леглото, с разрязана до подгъва нощница, за ръката на насилника, дърпаща верижката, за лунната светлина, проблясваща върху кръстчето, преди или след това, бързо се превърна в нещо осезаемо и еротично и Андре целият се разтрепери. Очите му се плъзнаха по фигурата й, приведена над бюрото, неподозираща за страстта му.
— Ето — Анжелик му подаде листа.
Той го загледа, слънчевата светлина просветна върху пръстена му с печат, който носеше винаги. Буквите не се свързваха по никакъв начин.
— Съжалявам, не означават нищо, дори не изглеждат китайски — китайски или японски, писането е едно и също. — Внезапно обърна
С треперещи пръсти тя докосна слепоочията си.
— Аз… аз не зная. Може би… Не. Той… той сигурно е мъртъв вече. Г-н Струан го простреля, сигурно е мъртъв.
Разтревоженият Андре се поколеба, претегляше дали да й разкрие за операцията.
— Тъй като си споделихме много съкровени неща и е ясно, че можеш да пазиш тайна, съжалявам, но ще трябва да ти открия още една подробност. — Французинът й разказа за Хоуг и за операцията. — Не е грешка на Хоуг, не е имало начин да знае. По ирония на съдбата и двамата лекари съветваха да не ти казваме, да ти спестим тревогите.
— Заради Бабкот и неговия опиат стигнах дотук — измърмори Анжелик, гласът й го накара да изтръпне. — Мъжът оживял ли е?
— Не знаем. Хоуг смята, че не е имал много шансове. Защо тоя дявол е искал неговото зло да стане известно на всички, Анжелик?
— Има ли други тайни около тоя кошмар, за които ти знаеш, а аз не?
— Не. Наистина, защо е искал всички да научат? Някакво перчене ли?
Тя мълча дълго, като гледаше написаното на листа. Бе неподвижна, само гърдите й се повдигаха, докато постепенно дишането й се успокои. Тогава, без да каже дума, Анжелик излезе. Вратата се затвори тихо.
Андре поклати глава в почуда и отново се вторачи в буквите.
В малката постройка, свързвана с Британската легация, която делеше с Бабкот, Тайърър се упражняваше да пише с Накама; под това име му се бе представил Хирага.
— Моля те, кажи думите за: днес, утре, вдругиден, следващата седмица, следващата година, дните на седмицата и месеците.
— Да, Тайра-сан. — Хирага внимателно произнесе една японска дума, загледа как Тайърър я написа фонетично с английски букви. После Хирага начерта йероглифите и отново загледа как Тайърър ги преписа. — Ти добър ученик. Винаги използва същия ред за щрихите, лесно е, тогава няма ги забравиш.
— Да, започвам да разбирам. Благодаря ти, много ми помагаш. — Тайърър отговори мило, беше му приятно да пише, чете и учи — и да преподава в замяна; забелязваше, че Накама е високоинтелигентен и възприема бързо. Поработиха по списъка още малко и като реши, че е доволен от постигнатото, рече: — Добре. Благодаря ти. Сега, моля те, иди до Райко-сан и потвърди моята среща за утре.
— „Потвърди“, моля?
— Да се увериш. Да се увериш, че срещата ми е сигурна.
— Аха, разбирам. — Хирага потърка брадичката си, почерняла от наболата му брада. — Аз отивам да потвърди.