Гай-джин

Клавел Джеймс

Масажистката беше сляпа и малко над двайсет, яка, с нежно лице и мила усмивка. По древен обичай из по-голямата част от Азия слепите държаха монопола в това умение, макар да се срещаха и практикуващи с нормално зрение. И пак според древния обичай слепите бяха винаги много надеждни и никой не ги закачаше.

— Много си силен, самурай-сама. — Масажистката наруши тишината. — Тези, които се бият с теб, сигурно умират или страдат.

В първия миг Хирага не й отговори, наслаждаваше се на силното мачкане и опитните пръсти, дето търсеха възлите на мускулите му и

ги отпускаха.

— Може би.

— Моля, мога ли да предложа, имам специално масло от Китай; то ще помогне на твоите разрези и белези да зараснат бързо?

Хирага се усмихна. Това беше често срещан номер за получаване на повече пари.

— Добре, използвай го.

— О, но ти се усмихваш, уважаеми самурай! Предложението ми не е номер за повече пари — отвърна масажистката веднага, пръстите й мачкаха гърба му. — Баба ми, която също бе сляпа, ми предаде тайната.

— Откъде разбра, че се усмихвам?

Жената се засмя и звукът му напомни песента на чучулига призори.

— Усмивката започва от много части на тялото. Моите пръсти те слушат — слушат мускулите ти и дори понякога и мислите ти.

— И за какво си мисля сега?

— За соно-джой. Ах, права съм! — Смехът й отново го смути. — Но не се бой, не си казал нищо, домакините не са казали нищо, аз няма да кажа нищо, само пръстите ми говорят, че си специален майстор на меча, най-добрият, който някога съм обслужвала. Ясно е, че не си Бакуфу, затова трябва да си ронин, ронин по избор, защото си гост в този дом и следователно шиши, първият, когото посрещаме тук. — Жената се поклони. — Поласкани сме. Ако бях мъж, щях да подкрепя соно-джой.

Твърдите й като стомана пръсти умело натиснаха нервен център и тя почувства, че Хирага потрепери от болката, която премина през него: стана й приятно, че може да му помогне повече, отколкото мъжът предполагаше.

— Толкова съжалявам, но тази точка е много важна за подмладяването и кара соковете ти да се раздвижат.

Той изсумтя, болката го прикова към фотоните, но все пак изпита странно удоволствие.

— Баба ти също ли е била масажистка?

— Да. В моето семейство поне едно момиче от всяко второ поколение се ражда сляпо. В този живот бе моят ред.

— Карма.

— Да. Говори се, че в Китай днес бащите или майките ослепяват някоя от дъщерите си, та като порасне, да си намери работа за цял живот.

Хирага никога не беше чувал това, но й повярва и се разгневи.

— Тук не е Китай и никога няма да бъде, един ден ще превземем Китай и ще го цивилизоваме.

— Ийе, толкова съжалявам, че наруших хармонията ти. Господарю, моля да ме извиниш, о, толкова съжалявам. Ах, така е по-добре, моля да ме извиниш. Ти каза, господарю… ще цивилизоваме Китай ли? Както искаше диктаторът Накамура? Възможно ли е?

— Да, един ден. Нашата съдба е да придобием Драконовия трон, както твоята съдба е да масажираш и да не говориш.

Смехът й отново прозвуча нежно.

— Да, господарю.

Хирага въздъхна, тъй като пръстът й отпусна точката, която натискаше,

и вместо болката самураят усети пъплещо, успокояващо парене. „Значи всички знаят, че съм шиши — помисли си той. — Кога ли ще ме предадат? И защо не? Две коку са състояние.“

Да стигне до това убежище не беше лесно. Когато навлезе в квартала, настана ужасна тишина; бе влязъл самурай, самурай без мечове, който изглеждаше като подивял човек. Улицата се изпразни, с изключение на тези, които бяха близо до него, те коленичиха и зачакаха своята съдба.

— Ей, старче, къде е най-близката ви риокан — кръчма?

— Нямаме, господарю, нямаме нужда, уважаеми господарю — измърмори старият магазинер, от страх продължи да бръщолеви, — няма нужда, тъй като нашата Йошивара е наблизо, по-голяма е от повечето градове, с десетки къщи, в които можеш да отседнеш, и с над сто момичета, без да броим прислужниците, с три гейши и седем чираци, оттук е…

— Достатъчно! Къде е къщата на шоя?

— Там, господарю.

— Къде, глупако? Стани, покажи ми пътя.

Все още ядосан, последва стареца надолу по улицата, искаше му се да прободе очите, които го наблюдаваха през всички пролуки, и да пресече шушукането, което го следваше по петите.

— Там, господарю.

Хирага му махна да си върви. Знакът отвън на отворения магазин, напълнен с всякакви стоки, но иначе празен откъм купувачи, гласеше, че това е дом и място за търговия на Ичи Риоши, шоя, търговец на ориз и банкер, агент в Йокохама на Гиокояма. Гиокояма беше дзайбацу — означаваше тесен семеен търговски комплекс, — извънредно мощен в Йедо и Осака като търговци на ориз и саке и пивовари, но най-важното — банкери.

Той се овладя. Почука много предпазливо и учтиво, приклекна и зачака, опитваше се да надвие болката от побоя, дето бе изял от десетте души охрана. Най-сетне мъж на средна възраст и със строго лице излезе иззад тезгяха, коленичи и се поклони. Хирага му отговори със също такъв поклон, представи се като Накама Отами и спомена, че дядо му също е шоя, не каза къде, но даде достатъчно сведения за него, така че онзи да му повярва, и че може би, тъй като няма никаква риокан, където да отседне, шоя ще му отдели стаята за гости, която не се използва.

— Дядо ми също има честта да търгува с Гиокояма дзайбацу — неговите села продават цялата си реколта чрез Гиокояма — продължи той учтиво. — Всъщност моля те да им изпратиш моя залог в Осака и ще ти бъда благодарен, ако ми предплатиш малко пари в брой за него.

— Йедо е по-близо до Осака, Отами-сан.

— Да, но в Осака е по-добре за мен от Йедо — рече Хирага, не искаше да рискува с Йедо, където можеше да бъде разкрит от Бакуфу. Забеляза хладния, безстрашен, оценяващ поглед и скри омразата си, но дори даймио ставаха предпазливи, когато работеха с Гиокояма или с техните агенти, дори господарят Огама от Чошу. Знаеше се, че Огама има солидни дългове към тях и бъдещите годишни доходи вече бяха заложени като гаранция.