Господин Никой
Шрифт:
Франсоаз стои все още на кея. Мъча се да се заловя за тоя смътен женски силует, за да се измъкна от празнотата, и вдигам ръка за поздрав. И понеже лицето на Франсоаз е заличено от сянката, опитвам да си въобразя, че то ми се усмихва. И в същия миг чувам мекия безстрастен глас:
— Сбогом, господин Никой! Щастливо плаване.
ВТОРА ГЛАВА
— Аз съм Емил. Изпраща ме Франсоаз.
— А, добре. Хубаво ли пътувахте? — пита човекът зад бюрото.
„Отвратително. Предаваха
— Благодаря. Всичко мина много добре.
— Седнете — прави знак човекът зад бюрото. — Пушите ли?
„Да, но не от тия“ — трябва да отговоря аз, понеже вече съм опитал вкуса на „Голоаз бльо“. Вместо туй отново благодаря и запалвам предпазливо лютивата папироса.
Човекът зад бюрото ме наблюдава половин минута открито и делово, докато аз го изучавам само с крайчеца на окото си. Слаб мъж с остър нос, остър поглед и водоравни, сякаш пригодени за пагони рамене. Мургавата кожа и късо остриганата като четка сива коса допълват военно-цивилния вид на непознатия.
— Значи, вие сте Емил. Моето име е Льоконт. Какво ще ми кажете за себе си, господин Емил?
Почвам как да е, защото знам, че монологът ми скоро ще се разбие в отговори на въпроси. Така и става. Два часа по-късно, след като въпросите са приключени и стаята е здраво задимена, а мене ми се повдига от острия тютюн, господин Льоконт отваря нова страница:
— Добре. Всичко това ние вече го знаем повече или по-малко. Онуй, което ни интересува по-специално в случая, са вашите отношения с Младенов. Смятате ли, че имате възможност да станете негов доверен човек?
— Аз съм негов доверен човек.
— Съветвам ви да не разчитате прекалено на това, че сте му спасили живота. Човечеството, знаете, е съставено предимно от неблагодарници.
— Аз бях негов доверен човек още много преди случката на границата. Обстоятелството, че той ми се довери за уреждане на бягството, вече означава нещо. И после, Младенов очакваше, че не всички тук ще го посрещнат с цветя, че някои може би ще почувствуват кариерата си застрашена от неговото идване, и тъкмо затова ми казваше, че се нуждае от предан помощник и че този помощник ще бъда аз…
— Добре, да се надяваме. Всъщност вашият приятел наистина е предусетил нещо от тукашната ситуация. Младенов е една голяма политическа фирма, но тъкмо това дразни някои хора, които се боят да не бъдат изместени.
Льоконт става и прави пет крачки към прозореца, който гледа към опушен, разяден от влагата калкан. От това стаята е полутъмна и въпреки обедния час в нея свети мъждива електрическа лампа с опрашен абажур. Мъжът опира костеливите си ръце на перваза и се заглежда през прозореца, сякаш там има нещо за гледане. После прави бавен кръгом и отново тръгва към мене. Аз също бих се поразходил из стаята, за да разкърша вцепенения си кръст, но понеже това е неприлично, само се взирам в изпълнения с угарки фаянсов пепелник.
Льоконт сяда зад бюрото си и вперва в мене острия си поглед.
— Емигрантският център, в който ви предстои да работите, действува главно в три насоки: пропаганда сред емиграцията, издаване на списание и пр.; събиране на информации за положението в България посредством идващи на временно пребиваване в Париж сънародници; обработване при нужда на такива сънародници с цел да бъдат убедени да емигрират. Тия три вида активност представляват, разбира се, известен интерес за нас. Онова обаче, което главно ни интересува, е дейността на центъра или на известни негови представители в полза на американското разузнаване.
Льоконт разтваря чекмеджето на бюрото си със загрижен вид, сякаш търси някакъв поверителен документ, но вади оттам само нов пакет голоаз. Човекът разкъсва бавно пакета, поглежда подозрително съдържанието му, като че иска да се увери наистина ли цигарите са точно двадесет, после ми го поднася.
— Благодаря. Много пуших.
— Пушете, докато сте млад. На моя възраст пушенето вече е свързано с угризения — промърморва Льоконт.
Тая забележка не му пречи да запали. Той дръпва дълбоко дима и го изпуска в две обилни струи през ноздрите на острия си нос.
— Американците, разбира се, са наши съюзници, но това не им пречи да действуват на своя глава, без да се съобразяват с нашето мнение. А за нас съвсем не е без значение да знаем как точно действуват те, особено, когато се касае за действия на наша територия. Всичко това без друго е от областта на голямата политика, обаче то е свързано с малките задачи, които ще трябва да решим с вас. А те са следните.
Льоконт отново става, опира гръб на стената зад бюрото, дето е окачена административната карта на Франция, и почва да излага скромните ми задачи, като за по-нагледно жестикулира с ръката, държаща цигарата.
— Ясно ли е? — пита той.
— Ясно е.
— Повторете, за да видя дали сте разбрали всичко.
Повтарям.
— Добре — кима Льоконт. — Излишно е да подчертавам, че всички ваши действия трябва да бъдат съвършено дискретни. Без да говоря за неприятностите, които разконспирирането ви би причинило лично на вас, то би създало маса неприятности и на нас самите. Надявам се, че ще можете да проявите необходимата ловкост при всеки даден случай.
— Аз също се надявам — отвръщам скромно.
Льоконт ме поглежда с острия си поглед.
— Примерно, имате среща с мосю Пиер. Как ще се уверите, че никой не ви следи?
— Ще се извърна леко, завивайки зад някой ъгъл.
— Добре — кима Льоконт. — А ако видите зад гърба си няколко души, как ще установите кой тъкмо от тях ви следи и следи ли ви действително?
— Ще спра малко по-натам и внезапно ще тръгна обратно, сякаш съм сбъркал посоката. После на следващия ъгъл ще погледна отново, за да видя дали някой от въпросните хора не ме е последвал.