Игра на богове
Шрифт:
— Луд ли? — обади се Мередит.
Синди кимна.
— Нищо особено — обясни тя. — Просто един човечец, дето не знае на коя планета е, ако ме питаш. Звъни тук, а когато му кажа, че те няма, отказва да остави съобщение. Просто затваря. На следващия ден — пак същото.
— Е, такава е цената на славата — подметна Кайл подигравателно.
Мередит се усмихна.
— Предупредих ви, че обявите, които пуснахме в списанията, ще примамят всички откачалки от тук до Сан Франциско?
— Не си ли заинтригувана? — попита Синди.
— Трябва ли да бъда? — отвърна Мередит и си наложи да се усмихне.
— Ами, откровено казано, звучи малко странно…
Мередит се засмя.
— Всички са малко странни… И безобидни — отвърна тя уверено.
Но истината бе,
Глава 26
Лондон
Инспектор Десан последва полицейския офицер по дългия тесен коридор на моргата. Съвсем ясно долавяше странната, малко призрачна тишина и усети студени тръпки да пробягват по гърба му. Смъртта витае наоколо, помисли си той. Усещаше я почти като физическо присъствие. Полицаят отвори някаква врата и Десан влезе в мрачна, боядисана в сиво стая, опасана с метални шкафове — тук държаха труповете. На тясна метална маса в средата на помещението един труп, изцяло покрит с голям бял чаршаф, беше оставен за разпознаване. Служителят пристъпи напред и откри лицето.
— Това ли е тя, инспекторе? — попита полицаят.
Десан кимна и усети как леко му се повдига.
— Да — отвърна той. — Тя е.
Погледна за последен път лицето на мъртвата жена, преди отново да го покрият с чаршафа. Нямаше съмнение: това е жената, която търсеше от две седмици.
— Как е починала? — попита той.
Служителят свъси вежди.
— Ударила я кола, която изчезнала. Пресичала улица „Глочестър“ недалеч от Хайд парк. Според онова, което чух, шофьорът дори не намалил скоростта.
Десан се обърна към полицая:
— Някой забелязал ли е колата? Марка, цвят? Или регистрационния номер?
Полицаят поклати глава.
— Случило се е късно през нощта. Малцината очевидци са единодушни: всичко станало толкова бързо, че дори нямали време да различат колата. Шофьорът карал бързо…
— Мъж ли е бил? — прекъсна го Десан.
— Начин на изразяване, сър — обясни полицаят.
Десан кимна и попита:
— Сега ли ще уведомите сестра й?
— Да, сър. Веднага.
— Разполагате с телефоните ми в хотела и в Париж — напомни Десан. — Ще ми звъннете, ако има ново развитие, нали?
— По произшествието ли? Естествено.
Французинът гледаше навъсено.
— Това — отбеляза той — съвсем не е случайно произшествие.
В таксито на път за хотела Десан мислеше по случая. Никога не бе виждал Каролин Грейсън на живо, но никак не се затрудни да я разпознае. Снимката й се появи в централата на Интерпол в Париж две седмици по-рано. Тя бе старша секретарка на Дрю Дъглас-Кент, вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“ и управител на дейността й в Лондон. Преди три седмици бе изчезнала с дипломатическо куфарче, пълно с поверителни документи. Уведомиха Интерпол, защото се подозираше, че е била замесена в незаконни сделки, довели до арестуването на Курт Бадрут в Берлин. Десан така и никога не повярва на тази версия. Тя бе само секретарка и едва ли е участвала в толкова високоспециализирана и деликатна операция. Дори да е изпълнявала ролята на куриер на Дъглас-Кент — или на друг, — нещо в цялата работа просто не се връзваше. Десан бе разговарял със сестра й — репортерка в Би Би Си. Люси Грейсън Тейлър му съобщи, че Каролин й е телефонирала вечерта, преди да изчезне. Била ужасена, припомни си Люси. Споделила, че съвсем случайно попаднала на нещо, което я изплашило. Не споменала на сестра си за какво точно става дума, но твърдяла, че е изключително важно и че е получавала анонимни заплахи от мъж по телефона. Доверила на Люси, че е взела документите и щяла да ги предаде на властите. Това бил последният разговор на Люси със сестра й. Дипломатическото куфарче обаче не било с Каролин Грейсън при смъртта й, сети се Десан, докато плащаше на шофьора и слезе пред хотел „Роял Уестминстър Касъл“. От друга страна, Люси се кълнеше, че не го е открила и в апартамента на сестра си. Претърсила го най-обстойно, защото се питала
Десан спря на рецепцията да провери дали има съобщения за него. Нямаше. Качи се в стаята си. Размисли се дали да не провери какви ги вършат във висшите ешелони на „Киракис корпорейшън“ — разследване, което му се въртеше в главата от шест месеца. Сети се за дългите часове пред компютрите в централата на Интерпол, където изучаваше материалите от разпечатките. Отначало Десан реши да се зарови в делата на „Киракис корпорейшън“ по света, воден от неясно предчувствие. Провери старателно Курт Бадрут и човекът се оказа „чист“ във всяко отношение. Десан прекара седмица в Германия, за да се запознае подробно с банковите досиета и документите в кредитни институции.
До края на седмицата разполагаше с подробен портрет на Курт Бадрут — бляскав и преуспяващ бизнесмен, безупречен във всяко отношение. Нямаше криминално досие, дори не бе глобяван за неправилно шофиране. Близо двадесет и пет години беше женен за дъщерята на германски дипломат и имаха две деца. От четири години издържал любовница, десет години по-млада от него, работила през по-голямата част от живота си като момиче на повикване. Малко неразумно от страна на Бадрут, помисли си Десан, но едва ли представляваше мотив да бъде замесен в нещо, което вероятно ще завърши с дълга присъда за излежаване в затвора. Не. Десан вече не се съмняваше, че го е натопил същият човек, който е бил заинтересован да разкара Каролин Грейсън от пътя си — същият, който стои зад всички проблеми на „Киракис корпорейшън“. Бадрут и Грейсън са просто пионки. Онзи, който дърпаше конците, преследваше далеч по-голяма цел. След изчезването на Грейсън преди две седмици бе насочил вниманието си към „Киракис корпорейшън“. Дълги дни рови в компютрите из цяла Европа и наученото го смая. Корпорацията бе най-големият международен конгломерат — това беше всеизвестно, но Десан бе убеден, че никой — с изключение вероятно на самия Александър Киракис — не знае колко е огромна всъщност империята му. Тя бе като гигантски октопод, чиито властни пипала обгръщаха глобуса. Нямаше бизнес или индустриална сфера, недокосната от нея. Броят на наетите работници и брутната й печалба в световен мащаб я правеха по-голяма и мощна от редица държави — наистина завидно постижение за компания, започнала през 20-те години като скромна корабоплавателна фирма.
По време на Депресията геният на Константин Киракис и богатството на тъста му Дамян Катрамопулос спасили клатушкащата се фирма „Корабни превози Атина“. После Киракис се бе захванал и с други начинания. Фирмата му процъфтявала дори когато войната раздирала Европа и „Корабни превози Атина“ се превърнала в компанията „Атина Маритайм“, върху която по-късно била основана „Киракис корпорейшън“. Константин Киракис бе изградил империята си бавно, но стабилно и без да се сблъсква с особени проблеми. Накрая предал властта в ръцете на единствения си жив син Александър. И именно тогава започваха неприятностите.
Разрастването на „Киракис корпорейшън“ през последните години бе по-голямо, отколкото през всичките петдесет и пет години преди това. Александър Киракис явно беше динамичен бизнесмен, но и човек, който лесно печели врагове. Постигнал доста, ала по пътя се бе сдобил с редица могъщи и опасни противници. Не може да станеш толкова властен и влиятелен, колкото Александър Киракис, без да породиш известна враждебност.
Десан премисляше информацията за сериозните проблеми на корпорацията през последните години. А сега една нейна служителка загина при подозрителни обстоятелства.
Десан установи, че за да осъществи разширяването на империята си, Александър Киракис е взел няколко големи заема от група швейцарски банки, които досега не бе успял да погаси. Банкерите го притискаха. Странно, замисли се Десан: шеф на корпоративна империя, изправен пред сериозни проблеми и под натиск да върне големи финансови задължения. Вероятно гледам в грешна посока, допусна инспекторът. Възможно е мишената да не е „Киракис корпорейшън“.
Може да е самият Александър Киракис.
<