Игра на богове

Бейшър Норма

— Просто искаш да ме видиш дебела — пошегува се тя.

— Не дебела, а пищна. — Целуна я нежно. — Смятам, че ще бъдеш още по-красива.

Устните му докоснаха шията й, докато сваляше нощницата й.

Мередит го обгърна през врата, когато двамата легнаха върху възглавниците. Сети се какво казваше Кейси понякога: „Най-висшият израз на любовта на една жена е да дари любимия си с дете.“ Мередит искаше дете от Александър.

— Налага ли се да заминеш за Турция? — прошепна тя. — Ще ми се да не заминаваш…

— Ще се върна при първа възможност — обеща той, отметна нощницата й настрана и покри тялото й със своето. — При първа възможност…

Истанбул

— В

югоизточна Азия има доста размирици, Александър — отбеляза Кафир мрачно. — Опасявам се, че няма да се размине без политическа революция.

Всяка дума на Кафир поразяваше Александър като удар с чук.

— И как точно ще се отрази това на сондажите ни във водите край Ява? — попита той.

Говореше тихо. Седеше до прозореца и гледаше към минаретата в далечината. Кафир свъси вежди.

— Обектите, сегашна собственост на корпорацията, ще бъдат национализирани. Без съмнение ще стане така.

Александър го изгледа.

— Значи ще ги загубим — промълви той бавно. — Какво ме съветваш да предприема?

Кафир сви рамене.

— Решението трябва да вземеш ти, но е добре сега да продаваш, да спасиш каквото е възможно — изрази мнението си той.

— Да спася… — Александър свъси вежди. Сондажите бяха едно от първите му начинания, когато пое ръководството на корпорацията. Затова му лежаха така на сърцето. — Ще помисля — обяви той накрая.

Кафир стисна зъби.

— Не чакай прекалено дълго — предупреди той.

— Ще те потърся отново — обеща Александър. — Имаш там хора, на които може да се разчита, нали?

Турчинът кимна.

— Човек в Джакарта. Англичанин. Имам му пълно доверие.

— Проверил ли си го?

— Естествено — отвърна без колебание Кафир. — Не рискуваме ненужно. Баща ти ми даде този урок преди години.

Александър се насили да усмихне.

— Не съм изненадан. Татко винаги се е впечатлявал от твоята изпълнителност.

— Баща ти беше чудесен човек, Александър.

— Да, да. — Александър седна на ръба на бюрото на Кафир. — Искам да поддържаш контакт с твоя човек в Джакарта. А също и с мен. Всяко ново развитие да ми се докладва веднага, независимо кое време на деня или нощта е. Ясно ли е?

— Напълно — увери го Кафир.

— Чудесно. Ще се чуем. — Стисна ръката на турчина. — Не ме разочаровай.

Тонът му бе непринуден, но в тъмните очи имаше предупреждение, което свари турчина неподготвен.

— Никога — увери той.

Александър се обърна и в стъклата на вратата забеляза отражението от угриженото изражение на Кафир. Това го разтревожи.

Ню Йорк

Старинният часовник в кабинета на Александър показваше два след полунощ. Мередит седеше на бюрото му; очите й бяха зачервени от часовете, прекарани в четене и препрочитане на вестникарски изрезки, статии и собствените й бележки. Отказваше да се предаде, макар да беше късно и да се чувстваше крайно изморена. Откакто Александър замина за Истанбул, стоеше до късно вечер и отново преглеждаше материалите за семейство Райън.

Реши, че е време да си ляга. Беше изтощена и от работата й нямаше никакъв ефект. Потисна прозявката си и започна да прибира материалите в кашона. Вдигайки купчина стари пожълтели вестникарски изрезки, нещо хвана погледа й и тя се спря. Една черно-бяла портретна снимка на Елизабет лежеше върху бюрото до поставената

в сребърна рамка снимка на Александър с Мередит, направена по време на медения им месец. Нещо в двете снимки я обезпокои. Вдигна ги бавно и ги постави една до друга. Разгледа внимателно лицата на Елизабет и Александър. Двама души от различен свят, време и държава, а такава поразителна физическа прилика! Не беше за подценяване. Направо невероятно: и двамата имаха едни и същи остри, правилни черти, еднакъв цвят на кожата, еднакви тъмни, гъсти коси. Но именно очите впечатляващо черните очи — привлякоха вниманието й. И двамата имаха тъмните, блестящи очи на цигани. Страшно си приличаха… Не, не е възможно. Александър е син на Константин и Мелина Киракис. Синът на Елизабет е мъртъв. Но в съзнанието й отекнаха думи: „Бил съм опасно наранен и за малко да умра… Родителите ми никога не говореха за това… А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис… Не могли да стигнат до него… След четири дни се отказали… Когато й съобщили, тя изпищяла като смъртно ранено животно… Последният път, когато я видели, била жива…“

Мередит погледна портрета на Елизабет и сина й. Майка и дете с едни и същи черти, с еднакви черни очи, блестящи като полиран оникс. Мислено си представи портретите на Константин и Мелина, окачени във фоайето на вилата им в Гърция, и се сети как на шега бе отбелязала пред Александър: „Сигурно си подхвърлено дете. Не приличаш нито на нея, нито на него.“ Не, повтори си тя, просто не е възможно.

На следващия ден се обади на Уилям Маклоски в Чикаго.

— Забравих да ви питам нещо — подхвана тя. — Бил сте там, когато Дейвид Райън е починал. Знаете ли случайно къде е погребан?

— Не е — отвърна Маклоски без колебания.

— Не ви разбрах.

— Както ви казах, мадам Кортни, момчето почина в онзи стар кладенец, от където не успяха да го извадят. Дори след като официално обявиха, че е мъртво, така и не извадиха трупа. Тялото не беше намерено.

Берлин

Берлинската криминална полиция арестува мъж. Това бе първият от серията арести, последвани от широкомащабно разследване на незаконни финансови сделки в Германия. Чрез сложни операции бяха укривани, прани, трансферирани и претрансферирани милиарди долари. Полицията провеждаше разследването в продължение на месеци, но първата истинска улика се яви след анонимно телефонно обаждане до централата на Криминалната полиция в Берлин. Механизъм в централата не позволяваше на обаждащия се да преустанови връзката, докато специално електронно табло не го освободи. Така полицията засече от къде е обаждането. Нямаше начин да определят самоличността на анонимния доброжелател, но знаеха от къде е.

Номерът беше от сграда с офиси във Виена.

Само след час вестниците разполагаха с новината за арестите. Съобщаваше се, че първият арестуван продължавал да се кълне в своята невинност. Бил натопен преднамерено, били му устроили капан — повтаряше той пред полицията. Не знаел чие е това гнусно дело, но бил така сигурен за заложената клопка, както не се съмнявал в името си.

Мъжът беше старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“.

Париж