Игра на богове

Бейшър Норма

Мередит разпореди на секретарката си да помести обява във „Варайъти“ и в по-големите национални списания и вестници, с цел да издири информация за такъв човек.

— Ще привлечем всички откачалки в страната, но се налага да го изтърпим — каза тя на Синди.

Повечето сведения се оказаха безполезни и водеха до задънена улица. Някои бяха автентични, но така и не съдържаха информацията, необходима на Мередит. Колкото повече работеше по материала, толкова повече се изнервяше. Том Райън добре бе опазил тайната си; прекалено добре. Около смъртта на Елизабет и сина й цареше конспиративна тишина.

— Нищо

чудно никога да не откриеш какво се е случило с нея — мърмореше секретарката на Мередит един следобед, докато двете преглеждаха новопостъпилите сведения. — Мъртви са и са погребани преди тридесет години. Колкото по-дълго пазиш една тайна, толкова по-лесно е да продължиш да я пазиш.

Мередит кимна и свъси вежди. Самата тя го знаеше отлично.

Синди отвори поредния плик. Извади писмото и се зачете. Отначало разсеяно, но постепенно се заинтригува. Пресегна се и докосна рамото на Мередит. Очите й не се откъсваха от листа.

— Я виж това — предложи тя.

— Какво е?

— Виж сама.

Мередит хвърли бърз поглед по редовете, но се върна към началото и се зачете по-внимателно. Авторът, Уилям Маклоски, твърдеше, че по време на последния филм на Елизабет Уелдън е бил помощник-оператор. Вече бил пенсионер и живеел в Чикаго, но още разполагал със заснет материал от филма, отпаднал по време на монтажа. Твърдеше, че когато се случила трагедията, бил на снимачната площадка. За доказателство към писмото прилагаше две стари пожълтели снимки от вестник: едната на Елизабет и други актьори в костюми от филма и сценичен грим; другата — на Елизабет, съпруга й и сина им. На гърба и на двете бе написано с молив: 26 юли 1953 година. Четири дни преди злополуката с Дейвид Райън, пресметна Мередит, спомняйки се разказа на Том.

— Изнеси другите, Синди — посочи тя купчината писма върху бюрото. — Нашият господин Маклоски е написал и телефонния си номер. Мисля да му се обадя.

Разговаря с Уилям Маклоски близо час и в крайна сметка остана с убеждението, че човекът не лъже.

— Харв Петерсън е на съвещание цял следобед. Не успях да се свържа с него — обясни тя на Синди, когато си тръгваше вечерта. — Звънни утре рано на секретарката му да предаде, че няма да съм в офиса.

— Къде отиваш? — попита Синди.

— В Чикаго.

— С удоволствие ще ви помогна, стига да е по силите ми, мадам Кортни, макар от обявата да не разбрах съвсем точно каква информация търсите. — Уилям Маклоски, висок слаб седемдесетгодишен мъж с оредяваща сива коса и обветрено лице, седеше срещу Мередит във всекидневната на дома си в Чикаго. — Кафе?

— Да, ако обичате. — Мередит извади от чантата си портативния магнетофон, който винаги носеше. — От писмото ви става ясно, че сте участвал в заснемането на последния филм на Елизабет Уелдън.

— Точно така, мадам.

Подаде й чаша.

Тя пое кафето и бавно го разбърка.

— Знам как е загинал синът й — изрече тя бавно. — Но как е умряла Елизабет? Удар ли е получила? Или инфаркт?

Маклоски се почеса по главата замислено.

— Опасявам се, че нямам ясен отговор на този въпрос — призна той. — Разбирате ли, мадам Кортни, Елизабет Уелдън изпадна в шоково състояние. Четирите дни преди

потвърждението за смъртта на сина й се оказаха голямо изпитание за нея. Момчето беше паднало в онзи стар кладенец — не знам защо собствениците не са ги заринали, та да не се случват подобни неща — и в продължение на четири дни работихме редом с мъжете от селото в опит да го извадим. На четвъртия ден се наложи да се предадем. Имаше някакъв лекар — не си спомням името, някакво трудно за произнасяне чуждо име. Той твърдеше, че няма начин момчето да е оцеляло долу толкова дълго. Когато съобщиха на Елизабет, нещо в съзнанието й сякаш се прекърши. Тя изпищя един-единствен път. Приличаше на вой на ранено животно. После се строполи на пода. Повече никога не проговори, доколкото се знае. Седеше и се взираше в пространството с безизразен поглед като зомби. Не говореше, не разпознаваше никого… Дори съпруга си. Сякаш не разбираше какво става наоколо.

— Не я ли отведоха в болница? — попита Мередит.

Маклоски поклати глава.

— Там, където снимахме, си беше едно село. Трудно е да се говори за някакво медицинско обслужване. Съпругът й уреди да я откарат в болница на няколкостотин километра. Надяваше се там да й окажат истинска медицинска помощ. Никой от екипа не я видя повече — припомни си той. — Нейната роля вече беше заснета, но имахме да правим още снимки на терена — със статистите и така нататък. След това чухме, разбира се, какви ли не истории, но нищо не беше сигурно: била получила удар, един ден сърцето й било спряло. Най-натрапчива обаче беше мълвата, че се е самоубила. При дадените обстоятелства никога не съм го изключвал.

Погледна Мередит и сви рамене.

Тя не успя да прикрие изненадата си. Само за самоубийство не беше мислила.

— Господин Маклоски, сигурен ли сте, че е умряла? Не е ли жива още, в някоя частна болница, да речем?

Той свъси вежди.

— Всичко е възможно, предполагам. Но ние, от екипа си мислехме, че е мъртва — обясни той тихо. — Том Райън се върна в Щатите сам, мадам Кортни. Смяташе се, че я е погребал в Европа. А и изглеждаше вероятно. Докато беше жива, тя искаше да е близо до сина си. Защо да не й е позволил да бъде близо до детето и в смъртта?

Мередит кимна бавно.

— В цялата тази история едно нещо винаги е било мъгляво, господин Маклоски — сподели тя. — Известно е, че филмът се е снимал в Гърция, но къде по-точно?

Маклоски отвърна без колебание:

— В селцето Йоанина.

Глава 22

Мередит седеше по средата на леглото в поза лотос, със затворени очи и клюмнала напред от изтощение глава. Александър, коленичил до нея, нежно масажираше напрегнатите мускули на врата и раменете й.

— И пътуването ти до Чикаго явно се оказа задънена улица, а? — попита той, сваляйки презрамките на тъмносинята й нощница от раменете, за да продължи да масажира гладката кожа.

— Не съвсем — отвърна Мередит, отпуснала се под нежните му пръсти. — Господин Маклоски не знае къде или как е умряла Елизабет — и дали наистина е умряла, — но ми каза нещо, което ми се губеше досега.

— Какво по-точно?

Вече му бе разказала цялата история, както я знаеше, и той бе на мнение, че доста от подробностите не водят до никъде.