Игра на богове
Шрифт:
— И да приключиш с истината за събитията около Елизабет и сина й по време на снимките на последния й филм — завърши вместо нея Кейси.
— Точно така. — Мередит се замисли за момент. — Първоначално идеята никак не въодушеви Том Райън, но най-после го убедих да ми сътрудничи. — Разказа на Кейси как Райън избягвал да й се доверява, как се наложило постепенно да го предразположи и как е бил на път да се срещнат вечерта, когато загинал в катастрофа по крайбрежната магистрала. — Телевизията се отказа от филма, защото нямах ясен финал.
— А сега ще успееш, така ли? — полюбопитства Кейси.
Мередит сви рамене.
— Определено възнамерявам да опитам — отвърна тя и разсеяно се заигра с молива. — Все си мисля, че има някой някъде — освен самия Том Райън, —
Кейси се изправи.
— Желая ти късмет. Имам чувството, че ще ти е нужен.
— Май си права — промълви Мередит под нос.
Лозана
Жалко, помисли си доктор Анри Гудрон тъжно, загледан в пациентката си. Била е толкова млада, така прекрасна и с обещаващо бъдеще! Каква ужасна загуба! Тази жена е притежавала всичко: младост, красота, успех, добър брак, красиво дете — и то й е било отнето наведнъж в една трагична нощ…
Нощта, когато са й съобщили, че синът й е мъртъв. Доктор Гудрон, един от най-уважаваните психиатри в Швейцария, беше високоетичен специалист. Никога не би си позволил да се обвърже емоционално с пациент. Но тази жена представляваше нещо специално. Всичко у нея го възхищаваше: животът й, трагичното й минало, бляскавата кариера, как се бе откъснала от неприемливата действителност. Още когато съпругът й я доведе в клиниката преди тридесет години — тогава именно я видя за пръв път, — разбра, че е по-различна. Току-що бе приключил докторската си дисертация и административният директор му предложи да поеме нейния случай. В началото прекарваше дълги часове с нея, опитваше се да пробие бариерата, да установи контакт, но след време се наложи да се примири: каквото и да кажеше, каквото и да направеше, тя не реагираше. Никога не престана да се грижи за нея, да й осигурява възможно по-голямо удобство. И така щеше да постъпва до края на дните й. Следеше персоналът да полага съответните грижи, да й обръщат по-специално внимание; обличаха я в красивите дрехи, които съпругът й носеше, правеха прически на гъстите й черни коси, извеждаха я на дълги разходки по моравата, когато времето позволяваше. През пролетните и летните месеци лично той й носеше свежи цветя от градината на съпругата си и при всеки удобен случай прекарваше с нея — говореше й, сякаш тя ще го чуе или разбере. Опита се да внуши на съпруга й да не я посещава — имаше предвид, че Том Райън все още хранеше надеждата тя да се оправи, а не му беше приятно да наблюдава страданията на клетия човек.
— Е, Елизабет — въздъхна той, — ще ми се някак да проникна до съзнанието ти. Ще ми се — как го казвате вие, американците, — да се вмъкна в главата ти.
Английският е толкова неромантичен език, помисли си той неодобрително; толкова неподходящ за жена, която буквално излъчва романтика дори сега, в тъжното си състояние. Погледна я и изпита дълбоко състрадание.
Отдавна никой не бе идвал при нея. При посещението си, преди да си отиде от този свят, последните думи на Том Райън бяха: „Доктор Гудрон, защитавайте я. Не позволявайте някога те да я видят.“ Лекарят реши, че за него те са журналистите. Райън положи огромни усилия да я предпази от всички, които биха се опитали да експлоатират трагедията й. Сега доктор Гудрон изпитваше угризения, защото никога не бе споменал пред Том Райън за другия мъж, който я посещаваше; онзи, който настояваше личността му да се запази в пълна тайна. Първия път — само няколко месеца след постъпването й в клиниката — Гудрон едва не го отпрати, ала човекът прояви искрено съчувствие към Елизабет. Лекарят остана изненадан от познанията му за процесите в дълбините на човешкото подсъзнание. Известно време дори се питаше дали и онзи мъж не е лекар. Разреши посещенията и ги запази в тайна, защото поне първоначално вярваше, че мистериозният непознат е в състояние да помогне на Елизабет.
Но със сърцето си Анри Гудрон вече знаеше — трезво, рационално
Гърция
Мередит стоеше на балкона пред спалнята и се опиваше от великолепието на залеза над Егейско море. От медения си месец не бяха идвали на острова — все не им оставаше време — и почти бе забравила колко е красив. Нашият частен рай, помисли си тя, замаяна от романтиката, витаеща във въздуха наоколо. Беше доволна, че Александър настоя да избягат от бесния ритъм на живот в Ню Йорк и да празнуват годишнината си тук. Напоследък какво ли не им се случи. Имаха потребност да се махнат, да прекарат известно време заедно.
Прибра се в стаята и легна с малката, подвързана с кожа книга, която бе пъхнала в един от куфарите, без да казва на Александър. Дневникът на Елизабет. Том Райън й го даде точно преди смъртта си. Не го беше поглеждала, откакто погребаха Том. Усмихна се. Александър я принуди да обещае, че по време на това пътуване няма да мисли за работа. Ставало въпрос за тяхна годишнина и той желаел цялото й внимание. В миналото, когато успяваха да се откъснат за няколко дни или седмици, той се дразнеше, че помъква половината си офис. Но този път тя чувстваше, че е в правото си. Александър беше долу в библиотеката и разговаряше по телефона с Джордж. Полагаха й се няколко минути да почете.
Потънала в дневника, Мередит не забеляза кога е влязъл Александър, кога е затворил вратата и е седнал на леглото до нея. Целуна я леко по челото и тя го погледна сепнато.
— Толкова ли бързо приключи с Джордж? Нямаше много за обсъждане. — Погледна книгата в ръцете й. — Какво четеш?
— Дневника на Елизабет Уелдън-Райън.
— Интересен ли е?
— Изключително.
Очите на Мередит блеснаха.
Александър взе книгата от ръцете й и я постави на нощното шкафче.
— Не сме дошли тук нито да четем, нито да работим.
— А ти какво правеше в библиотеката? Светски живот ли водеше? — пошегува се тя.
— Просто проверявах как вървят нещата. А сега, понеже приключих, до довечера искам да си единствено моя. — Усмихна се. — Всъщност за цялата нощ. Време е да си поговорим.
— Звучи сериозно — отбеляза тя.
— Така е. — Очите му срещнаха нейните. — Когато се оженихме, ти даде ясно да се разбере, че не си готова да градиш семейство. Тогава го приех.
— А сега? — попита тя колебливо, досещайки се накъде бие.
— Е, мина само една година, скъпа моя — продължи той тихо. — Положих усилия да проявя търпение, но се надявам да стана баща, докато съм още млад, за да се радвам на децата си.
— Александър, аз… — подхвана тя.
Той постави пръст върху устните й.
— Недей — промълви той. — Не казвай нищо засега. Само си помисли колко ще бъде хубаво скоро да имаме бебе. — Смъкна тънката презрамка на бледосинята й копринена нощница и наведе глава да целуне гладката златиста кожа. — Това ще направи брака ни съвършен, matia mou. Съвършен.
Свали нощницата и оголи гърдите й. Тя се отпусна върху възглавниците, а устните му се плъзнаха по топлата мека кожа. Потрепери от вълнение, когато той прокара език по зърната на гърдите й. Погали го по главата.
Сигурно има право, помисли си тя.
Ню Йорк
Минаха три седмици, но Мередит все още не бе решила дали е готова да роди дете. На деликатния натиск на Александър отвърна с твърдението, че желае деца не по-малко от него, но за тези неща е нужно време. Беше се посветила почти изцяло на историята на красивата и завършила трагично Елизабет Уелдън-Райън. Впрегна екипа си да издирят човек, свързан с производството на последния филм на Елизабет; някой, който е бил на снимачната площадка при злополуката с Дейвид Райън; някой добре запознат с това, което е станало с Елизабет след смъртта на сина й.