Игра на богове
Шрифт:
Напуснаха замъка с намерението да не се отбиват никъде до Лион, където имаха предварителна резервация за една вечер в хотел „Роял“, но и двамата не очакваха мистрала — студения, сух и особено силен вятър, който често вилнее из долината на Рона. Поради силния вятър Александър на няколко пъти почти загуби контрол над колата и накрая и двамата решиха, че е неразумно да продължават.
— Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне — каза той на Мередит. — Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.
— Често ли
— По-често, отколкото жителите на долината биха искали — отвърна той. — Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.
Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.
— Отсядал съм тук много пъти — обясни Александър, докато ги отвеждаха към стаята. — Мосю Льотре има удивителния талант да предразполага всички гости да се чувстват уютно, сякаш са у дома си. Дадоха ми стаята, където обикновено отсядам. Номер петнадесет. Дъщерята на мосю Льотре — красивата млада жена на рецепцията — май ме смята за суеверен, защото винаги искам тази стая.
Мередит спря за миг да се възхити на старинните прозорци с витражи.
— Накъдето и да погледна, виждам все картини от живота на Наполеон — изкоментира тя. — По прозорците, портретите по стените…
Александър се засмя.
— Хотелът е кръстен на него. Императорът е отсядал тук четири пъти — все в тази стая — с четири различни любовници.
Влязоха в стаята; той даде щедър бакшиш на пиколото и затвори вратата.
— А ти? — шеговито попита Мередит. — Колко любовници си водил тук?
— Само теб, matia mou. — Взе я в прегръдките си. — Преди винаги съм идвал сам. С изключение на веднъж…
— И кой беше с теб тогава?
— Майка ми — отвърна той ухилен. — Беше по време на първото ми пътуване из южна Франция, когато бях на четиринадесет.
— Обзалагам се, че дори тогава си очаровал всички госпожици — предположи тя и го целуна по носа.
— Бях по-скоро стеснителен недодялан младеж.
Тя го целуна отново — този път по устните.
— Много ми е трудно да го повярвам.
— Хммм… Значи репутацията ми е далеч по-лоша, отколкото си давам сметка — промърмори той.
Прегърна я силно и я погледна с дяволит блясък в тъмните очи.
— Е, защо не престанеш да се съпротивляваш и не покажеш, че репутацията ти наистина е заслужена? — подразни го тя.
Той се усмихна многозначително.
— Не се сещам какво друго бих направил с по-голямо удоволствие.
Мистралът продължи три дни, като през последните два и валя проливно. Докато изчакваха бурята да премине, Александър и Мередит не излязоха от хотелската стая. Когато огладняваха, а това не се случваше често, искаха да им сервират в стаята. На четвъртата сутрин дъждът спря и вятърът се укроти значително. Когато Мередит се събуди, Александър — вече облечен — стоеше до прозореца и наблюдаваше
— Спря ли? — попита Мередит, седна в леглото и притегли чаршафа, за да се покрие.
Тръсна глава, за да отметне коси от лицето си.
Той кимна и се обърна към нея:
— Добре е да тръгнем рано. Пътят до Париж е дълъг.
Тя се усмихна и протегна ръце към него.
— Изглеждаш разочарован.
Александър прекоси стаята и седна на леглото.
— Не бих се оплакал, ако бе продължило още няколко дни. — Целуна я нежно. — Принудителното ни затворничество тук ми допадна.
Очите й се впиха в неговите.
— И на мен — призна тя тихо. — Но и двамата знаем, че не може да продължава вечно, скъпи.
Той се насили да се усмихне.
— Както винаги си права, мила. И въпреки това не ми е лесно да се разделя с идиличния ни живот тук.
— Животът ни винаги ще бъде идилия, стига да сме заедно — обеща тя. — А колкото до романтичните бягства, които така майсторски уреждаш, разполагаме с време до края на живота си да ги реализираме.
— За пръв път дойдох тук, когато бях на дванадесет — разказваше Александър на Мередит, докато се разхождаха по брега на Сена във вечерния здрач. — Майка ми беше болна и не й позволяваха да пътува сама. При всяко желание да пътешества баща ми винаги я съпровождаше. После пораснах и започнах да го замествам, ако имаше неотменими ангажименти. — Спряха да се възхитят на изключително красивия мост Александър — най-впечатляващия от мостовете над Сена; насладиха се и на гледката към Гран и Пти Пале срещу Инвалидите. — Мама обичаше всичко във Франция — продължи Александър. — Предаде тази своя обич и на мен. От всички градове, които съм посещавал по света, Париж остава моят любим град.
Спря за миг, бръкна в джоба си и извади монета, която хвърли във водата. Мередит го погледна въпросително, но си замълча.
— Старите навици трудно се забравят — подметна той непринудено. — Така правехме с мама — също като туристите, които винаги хвърлят монета във Фонтана Ди Треви в Рим. Та тогава, при първото ми идване тук, тя ми каза, че ако хвърля монета в Сена и си пожелая нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога не й споделих, че не вярвам. Просто го правех, за да й доставя удоволствие. Продължавам да го правя по навик и защото — поради някаква налудничава причина — ми създава усещането, че съм по-близо до духа й.
— Що за човек беше тя, Александър? — попита Мередит, доловила желанието му да говори за майка си.
— В много отношения приличаше на теб — отвърна той с тъжна усмивка. — Силна, енергична, решителна. Беше невероятна жена — красива и женствена, — но и изключително смела. Въпреки състоянието си водеше пълноценен щастлив живот. Мама беше от оцеляващите. Никога не бе имала собствена професия — дъщерите на аристократите трябва само да са красиви и културни, — но когато по време на войната баща ми я оставил в Ню Йорк, за да постъпи в Кралския гръцки флот, именно тя ръководила корпорацията от Ню Йорк, взимала главните решения и му докладвала при всяка възможност. Доста сериозно постижение за жена без никакъв опит в бизнеса, освен ако човек не приеме, че да си госпожа Константин Киракис си е работа само по себе си.