Игра на богове

Бейшър Норма

— Да разчитам ли, че няма да има нови отлагания? — попита мъжът ледено.

— Да, да, синьор. Няма да има.

Мъжът се усмихна.

— Чудесно. Ще ме уведомите, щом това стане, нали?

Изправи се излезе от кабинета, без да погледне назад. Разтревоженият италианец остана зяпнал след него.

Карло Манети нямаше представа какво го е сполетяло. Всичко се завихри така бързо, че когато разбра какво става в собствената му компания, вече беше прекалено късно. „Господи! — простена мислено той, докато напускаше кабинета си. — Разорен съм!“ Посвети почти целия си съзнателен живот да изгради „Манети моторс“, а сега всичко

се срина. Сякаш стана изведнъж, но Манети все още възприемаше действителността достатъчно реалистично и съобрази, че това е внимателно и продължително планиран акт, осъществен от единствения човек, който открай време мечтаеше да го погълне.

Ни най-малко не се съмняваше кой стои зад пъкления план за неговото унищожение. И все пак как Александър Киракис бе успял да го постигне? Кого е шантажирал, кого е подкупил? Колко му е струвало да приведе в действие своето отмъщение? Александър винаги бе искал компанията му, но Манети никога не бе допускал, че ще стигне дотук. Едва сега осъзна какъв опасен враг е Киракис.

Ирония на съдбата, помисли си той. Стоеше и гледаше великолепната сграда от стъкло и стомана, олицетворение на дългогодишната му мечта, свидетелство за неговата посветеност и решителност. Имаше време, когато го смятах за мъж на честта, независимо от нашето съперничество, продължаваше да разсъждава той. Сега, напускайки, изпита дълбока тъга, сякаш по принуда изоставя любим брат, който е в беда. Чудеше се къде ще отиде, какво ще прави. Не можеше да се прибере вкъщи, беше изключено. Донатела е там, а нямаше сили да се изправи пред дъщеря си. Все още не. А дали някога щеше да има? Как да се прибере и да каже на детето си, че са разорени и Александър Киракис най-после е победил? А ако тя е чула новината по телевизията? Има ли смелост да признае дори пред дъщерята, която толкова много обича, че най-после е победен? Не, още не. Отби се в най-близкия бар и реши да се напие.

Почти на зазоряване най-после стигна до вилата в Порто Ерколе. Донатела го чакаше.

— Татко! — възкликна тя облекчено, когато го видя да пристъпва през стъклената врата. — Толкова се притеснявах за теб… — Спря, защото вече бе достатъчно близо до него и усети дъха на алкохол. — Татко, ти си пиян!

— Да, пих — отвърна той бавно, докато слагаше палтото си върху кованите перила на стълбището. Дрехата се плъзна и падна на пода. Той не забеляза, но дори и да беше видял, нямаше никакво желание да я вдигне. — Така се притъпява болката.

— Болката? Татко, не разбирам… — Пое подадения от него вестник. Заглавието бе повече от красноречиво: „МАНЕТИ СЕ СРИНА“. — Dio mio? 4 — възкликна Донатела. — Как…

— Нашият стар приятел Александър Киракис — изфъфли Манети, изкачвайки се по стълбището.

Донатела го гледаше втрещена. Ще заплати за това, помисли си тя с горчивина. Александър Киракис ще плати заради онова, което стори на баща ми.

На следващия ден Манети спа почти непробудно. Когато най-после отвори очи, дъщеря му внесе в спалнята поднос с храна и настоя да хапне.

4

Dio mio — Боже мой (итал.) — Б.пр.

— Не е хубаво да гладуваш, татко — вайкаше се тя, докато наливаше еспресото. — Изпий това. Ще ти избистри главата.

Той седна. Слепоочията му пулсираха.

— Не съм сигурен дали съм готов, мислите ми да се избистрят — призна той, но отпи от кафето. — Снощи пих, защото исках да забравя.

— И помогна ли ти?

Той сви рамене.

— Поне за известно време.

— Заслужава ли си мъките?

Манети

поклати глава.

— Свърши работа само за вечерта. Не си струваше нито усилията, нито парите. — Продължи да отпива от горещото кафе. — А и ми причини това ужасно главоболие. — Не му позволявай да направи това с теб, татко — заяви тя решително. Подбираше думите си внимателно и го дебнеше дали ще хапне нещо. — Винаги си бил боец, от онези, които оцеляват. Длъжен си да отвърнеш на удара.

— О, Донатела, все още си такава идеалистка! Вероятно прекалено много съм те пазил в миналото — промълви той с тъжна усмивка. — Наистина отвръщам на удара. От месеци се браня с всички сили. Но нещата приключиха. Загубих играта. Няма причина да продължа да се боря.

— Невъзможно е! — възкликна тя разгневено.

— Приеми го — промълви той уморено. — Всичко приключи.

— Не, татко! — настоя тя упорито. Не е приключило! В никакъв случай още не е!

Донатела Манети, обезпокоена от състоянието на баща си, се погрижи да не остава сам повече от няколко минути. Никога не го бе виждала такъв: пребледнял, обезверен. Ако преди се тревожеше, че баща й ще посегне на живота си, сега тази мисъл я ужасяваше. Стараеше се да прекарва повече време с него, но ако нямаше възможност, държеше Маргарита — единствена от домашната прислуга, останала във вилата, — да е при него. Напоследък той рядко излизаше, така че беше лесно да го държи под око.

— Чувствам се като затворник — мърмореше Манети, когато Донатела настоя да го придружи по време на неколкократните му разходки до Порто Ерколе. — Прекалено съм стар за бавачка.

Не знаеше какво да му отвърне. Обожаваше баща си и й беше страшно неприятно, че се налага да го третира като проблемно дете, но не виждаше друга възможност.

— Обещавам ти, татко, че нещата ще се оправят в най-скоро време — говореше тя.

Не минаваше ден да не проклина Александър за случилото се; не минаваше ден да не се закани, че ще си отмъсти.

Обзет от безнадеждност, Карло Манети изпадна в дълбока депресия. След дълги години на победи сега се оказа, че не може да губи. Бе тотално съсипан, направо го довършиха. За жалост поражението бе единственото нещо в живота, което Карло Манети отказваше да приеме. Виждаше само един път пред себе си.

Осъзна какво трябва да направи.

— Татко, ядеш колкото врабче — отбеляза Донатела, докато го наблюдаваше как ровичка из храната с вилицата. — Насили се да хапнеш. Иначе ще се разболееш.

— Какво значение има вече?

Гласът му звучеше вяло.

— Огромно — настоя тя упорито. — Не бива да се предаваш, татко. Трябва да си силен, ако ще се бориш с Александър Киракис.

— Не е възможно — промълви той уморено. — Откажи се, Донатела. Не си в състояние да победиш този мъж в собствената му игра. Само ще се нараниш.

— А ти какво ще предприемеш, татко? Да не си намислил да умреш от глад? — попита тя.

— На този етап не мисля нищо, Донатела. Абсолютно нищо — отвърна той равнодушно. Стана от стола. — Искам да остана малко насаме. Ако пазачите ми не възразяват, разбира се.

В погледа му към Донатела и Маргарита се четеше обвинение.

Донатела го изчака да излезе от трапезарията. Най-после Маргарита наруши мълчанието.

— Според мен баща ви има нужда от лекар, синьорита — промълви тя тихо.

Донатела се обърна към нея.

— Май съм съгласна с теб — промърмори тя.

Револверът лежеше върху бюрото. Преди да го вземе. Манети го гледа дълго и замислено. Няма да е толкова лесно, колкото очакваше; не е толкова смел, колкото си представяше. Да умреш от собствената си ръка е твърде мъчително.