Игра на богове
Шрифт:
Летище „Шипхол“, Амстердам
В залата седеше мъж и четеше „Интернешънъл хералд трибюн“. На две страници се описваше смъртта на секретарка от „Киракис корпорейшън“ в Лондон. Отново лоши новини. Чудесно, помисли си мъжът, сгъна вестника и го прибра в куфарчето си. Всичко се движи по план. Само въпрос на време, преди…
Ню Йорк
В кабинета си Мередит диктуваше писмо на секретарката. На бюрото пред нея лежеше жълт бележник, изпълнен със записки за предстоящи предавания, евентуални гости и възможни контакти; камара писма чакаха да ги прочете; виждаше се и последният брой на „Мис уъркинг уоман“, с нейна снимка на корицата. Всички
Преди седмица проведе дълъг телефонен разговор с администратора на болницата „Кифисия“ в Атина. При нормални обстоятелства щяха да й откажат всякаква информация, защото досиетата на пациентите бяха строго поверителни. Но когато разбра, че говори с госпожа Александър Киракис, човекът обеща да направи всичко възможно и да удовлетвори молбата й. Още повече че през годините и Константин, и Александър бяха правили щедри дарения на болницата. Само година преди смъртта си Константин Киракис бе дал средства да се изгради ново крило, което да бъде наречено на името на съпругата му.
Като начало Мередит поиска информация за Александър. От него знаеше, че навремето, след злополуката в Йоанина, е бил настанен в тази болница. Поне така казала майка му някога на Хелена. Поинтересува се и за една американка, вероятно постъпила там през юли или август 1953 година. Казвала се Елизабет Уелдън-Райън. Маклоски бе споменал на Мередит, че след злополуката взели Елизабет от Йоанина и Том Райън я отвел на място, където да й осигурят подходяща медицинска грижа. Атина бе най-близкият голям град. Ако е била пациентка там — дори за кратко, — това би подсказало на Мередит къде е отведена после, независимо жива или мъртва. „Ако… ако, помисли си Мередит. Прекалено много ако“.
По-силно от когато и да било сега инстинктите й подсказваха, че Елизабет е жива… някъде. И ако успее да я открие, има вероятност да разбули тайните, заровени в Йоанина. Има вероятност да освободи Александър от демоните от миналото. Странно, помисли си Мередит. Отначало главното за нея беше историята — стремеше се да наруши конспиративната тишина около „смъртта“ на Елизабет Уелдън-Райън, продължаваща вече три десетилетия. Това бе нейната мечта, но сега тя се превръщаше в кошмар. А и историята вече не беше важна. Тя трябваше да разбере какво наистина се бе случило с Александър в Йоанина. Трябваше да разбере дали той е възкръсналият Дейвид Райън — красивото момченце, чието тяло не е извадено от кладенеца. И ако е така — как бе оцелял? И защо Том и Елизабет Райън са били сигурни, че момченцето е мъртво?
— Това ли е всичко, Мередит?
Думите на Синди прекъснаха мисълта й.
— Какво? О, да… Това е всичко засега — отвърна тя разсеяно.
Секретарката я изгледа озадачено, после стана и излезе от офиса. Мередит извади от кашона снимка на Елизабет и я доближи до поставената в рамка снимка на Александър върху бюрото си. Невероятно! Все едно гледаше отражение в огледало.
Мередит внезапно потрепери. Всичките й разследвания водеха към Александър. Сега излизаше, че собственият й съпруг е липсващото парче от загадката, която тя се опитва да разреши от години; очевидната брънка, която й бе убягвала. От едната страна бяха Том Райън и Елизабет Уелдън — златната двойка на Холивуд от времето на златната филмова ера; от другата — Константин и Мелина Киракис — богати, могъщи и със солиден брак. Една династия, прокълната трагично. Разполагали с всичко, освен с единственото, което и двамата желаели най-много — силно, здраво дете; наследник на империята. Мелина Киракис бе преживяла три спонтанни аборта, преди да роди Дамян, умрял на петгодишна възраст. А след това се бе появил Александър. Като отговор на молитвите им. Дете, минало през ужасно изпитание. Беше оцелял, но нямаше спомен какво му се бе случило. Мъж, който до ден-днешен не успяваше да си спомни своето детство. Какво всъщност е станало през онова лято в Гърция, запита се Мередит.
Разтвори
Париж
Посветил се изцяло на задачата да научи възможно повече за Александър Киракис, инспектор Десан предприе редица пътувания из Европа и зададе куп въпроси на компютрите почти във всяка страна. В Гърция посети Бюрото по статистика, Националната банка и Банката за индустриално развитие. В Париж влезе в базата данни на компютрите на „Креди Лион“ и „Ашуранс Насионал“. Прекара известно време в Рим и посети отново Берлин. Събра данни от различни източници в Лондон, Мадрид и Копенхаген. Прегледа архиви на вестници във всички страни. Процесът се оказа дълъг и отне много време, но резултатите си заслужаваха усилията.
Когато приключи, Десан знаеше, че Александър Киракис е роден на 17 ноември 1948 година в Гърция. Според медицинското му досие има една от най-редките кръвни групи: АВ, отрицателна. Не успя да открие акта му за раждане, но се примири, че от време на време дори компютрите правят грешки. Докато стане на осемнадесет Киракис получил образованието си чрез частни учители в имение на остров в Егейско море, собственост на семейството. През 1971 година завършил Харвард — бил първенец на випуска. Беше известно, че младият Киракис обожава да пътува, живее в лукс, харчи много пари по жени и коне за игра на поло, макар и невинаги точно в тази последователност.
Вестниците пишеха постоянно за това. Беше предприемал множество кратки любовни авантюри с някои от най-зашеметяващите жени в света. Преди да се ожени за американската журналистка Мередит Кортни през 1984 година беше издържал близо година гъркиня като своя метреса. Десан откри, че Александър си е създал толкова много врагове в личния си живот — предимно жени, — колкото и при деловите си сделки. Интересно, помисли си детективът. Александър Киракис се оказа по-противоречив от огромната империя, която ръководеше. Корпорацията напоследък понасяше всевъзможни удари, печелеше си лоша слава в медиите, беше принудена да плаща астрономически суми за съдебни процеси, имаше значителни задължения към банки, които започваха да стават нетърпеливи. Може би Александър Киракис бе на ръба на отчаянието, а отчаяните хора правят отчаяни неща. Изглежда бе дошло време да се срещнат лично.
Десан взе следващия полет на „Ер Франс“ до Ню Йорк.
Лос Анжелис
В читалнята на библиотеката един мъж внимателно проучваше от екрана пред себе си данни от микрофилми, достъпни за публиката. Денят се оказа дълъг, но резултатен. Сблъска се с някои трудности, докато набави медицинските досиета, които му възложиха да открие, но накрая успя. Сдобиването с тази информация, помисли си той, означава шестцифрен хонорар.
Представа нямаше кой го е наел. Никога не бе срещал човека, за когото събираше тази поверителна и донякъде деликатна информация. Дори нямаше представа дали работи за мъж или за жена. Винаги контактуваше с посредник: жена, от която получаваше поредната задача. Плащаха му редовно — вноските постъпваха в банковата му сметка. Знаеше единствено, че поръчителят е изключително богат, влиятелен и твърдо решен да остане анонимен.
Но защо този човек се интересуваше толкова сериозно от медицинското досие на дете, умряло преди повече от тридесет години?
Ню Йорк
Александър се бе затворил в кабинета си в Световния търговски център цяла сутрин. Отказваше да се види с когото и да било и не приемаше телефонни обаждания. Опитваше се да се концентрира, но не успяваше. Мередит се оказа права, помисли си той. Стана, отиде до прозореца и се загледа в поемащите към открито море кораби. Наистина бе необходимо да се махне за известно време, да подреди всичко в главата си, да овладее проблемите. Изпита задоволство, че Мередит настоя да заминат за Саутхамптън. Очакваше с нетърпение да прекара известно време насаме с нея, да поговорят на спокойствие.