Игра на богове
Шрифт:
Три дни по-късно Константин Киракис седеше зад бюрото в кабинета и съзерцаваше портрета с маслени бои на Мелина над камината. Неговата любима Мелина, точно както изглеждаше в сватбения им ден през 1926 година. Тогава беше изключително красива — едва осемнадесетгодишна, и най-невероятната млада жена, която познаваше. Беше ослепителна в булчинската рокля с висока викторианска якичка. Тоалетът от бяла коприна бе поръчан в Париж, защото баща й не би допуснал нищо друго. И шлейфът, разбира се — пет метра дълъг, украсен с най-фина ръчно изработена дантела и дребни перли. Гъстата й руса коса бе вдигната високо нагоре и украсена с традиционния венец от бели цветя, какъвто й двамата носеха по време на гръцката
По онова време Киракис си мислеше, че не е възможно да я обича повече, отколкото в сватбения им ден, но се оказа, че греши, греши дълбоко. Годините минаваха, те бяха един до друг в моменти на триумф и трагедии, а връзката помежду им ставаше все по-силна. Заедно преминаха през доста бури, но и през огромни радости. В края на краищата преживяното добро се оказа много повече от лошото, защото бяха рамо до рамо. Мелина, даде си сметка той сега, бе помъдряла. От своенравно, разглезено, буйно, но страстно предано момиче се бе превърнала в уравновесена елегантна жена, чиято грациозност и царственост я правеха уникална дори за онези, които нямаха щастието да я познават добре.
И двамата се променихме много, matia mou, помисли си той, загледан в портрета. Ти — вироглавото, мечтаещо за принцове и рицари в блестящи доспехи момиче — стана елегантна светска дама, а аз — буйното упорито хлапе от пристанище Пирея — уважаван, могъщ мъж. Господи, какво ще правя сега, когато те няма? Как ще продължа да живея без теб, любов моя?
Хелена внесе в кабинета тежък сребърен поднос с храна.
— Цяла сутрин работихте, господине — отбеляза тя, поставяйки таблата в края на бюрото. — Вероятно предпочитате да хапнете тук.
— Точно така, Хелена, благодаря — отвърна той, върнат внезапно към действителността. — Опасявам се, че днес не ми е много лесно да се концентрирам върху работата.
— Не ме изненадвате — сподели тя, докато му наливаше чаша кафе. — Ако не възразявате да ви кажа, според мен малко прекалено рано след погребението на мадам се хванахте за работа. Необходимо ви е повече време за вас самия.
Киракис се усмихна тъжно.
— Трогнат съм от загрижеността ти, Хелена, но точно от това се нуждая в момента. Така съзнанието ми е заето. — Помълча за миг. — Александър в трапезарията ли ще обядва? Ако е там, ще отида при него.
— Александър не яде нищо — отбеляза Хелена тихо, занимавайки се с подреждането на блюдата върху подноса. — Стана му навик да прескача храненето, уви.
— Казал ти е, че не иска да яде? — попита Киракис загрижено.
— Съвсем недвусмислено, сър — отвърна Хелена. — Безпокоя се за него. Яде колкото да не умре от глад. Сънят му е нарушен. Чувам го да крачи напред-назад из коридорите по всяко време на денонощието.
Киракис свъси вежди и поклати глава.
— И аз се тревожа за него — призна той. — Знаеш ли къде е сега?
— Отиде да се разходи. За пореден път — уточни Хелена. — През последните дни няколко пъти му звъняха от Ню Йорк. Отказа да разговаря с когото и да било. Не отвърна на обажданията, а мисля, че някои бяха доста важни.
— Ще поговоря с него — обеща Киракис. — Ще ми съобщиш, когато се върне, нали?
Хелена кимна и тихо излезе от стаята. Киракис замислено отпиваше от кафето и наблюдаваше през френските прозорци работещите в парка мъже. Сериозно се притесняваше за Александър.
И през следващите няколко дни Александър не даваше никакви признаци, че се примирява със загубата. Напротив — вглъби се още повече. Това продължи вече достатъчно дълго, реши Киракис и допи кафето. Време бе двамата да проведат дълъг разговор.
Късно следобед Хелена надникна в библиотеката.
— Господине, помолихте ме да ви съобщя, когато Александър се върне… — започна тя.
— Точно така. Къде е той?
— Качи се горе преди няколко минути. Вероятно е в спалнята си — отвърна Хелена. — Мина край мен, сякаш не ме видя.
— Благодаря ти, Хелена.
— За нищо.
Тя затвори вратата след себе си.
Киракис се изправи и застана за миг пред портрета на Мелина.
— Може да се окаже, че си била права през цялото време, matia mou — промълви той тъжно. — Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги. Сега Александър и аз трябва да гледаме към бъдещето.
Александър събираше багаж в голям сак, когато баща му влезе в спалнята.
— Не оставяш ли някой прислужник да свърши тази работа? — попита Киракис привидно непринудено. — В края на краищата им плащам за това.
Александър не вдигна поглед.
— Ще се справя и сам — отвърна той тихо. — В момента предпочитам никой от тях да не ми се мотае наоколо.
— Разбирам — отвърна Киракис бавно. — Скоро ли възнамеряваш да тръгнеш?
— Довечера — отвърна Александър. — Дълго отсъствах от офиса. В Ню Йорк ме чакат маса важни дела, които не мога да пренебрегна само защото…
Остави изречението недовършено.
— … защото майка ти е починала — завърши вместо него Киракис. — Сред подчинените ти няма ли годен да се справи с корпоративните дела в твое отсъствие?
— Има, разбира се, но… — подхвана Александър, ала спря внезапно.
— Тогава къде си се разбързал? — Киракис седна на леглото. — Според мен е по-добре да останеш тук още известно време.
Александър го погледна.
— Това нареждане от председателя на борда ли е? — попита той.
Киракис поклати глава.
— Не, Александър. Молба от баща ти. — Докато говореше, в тона му се долавяше дълбока тъга. Александър понечи да каже нещо, но Киракис вдигна ръка, за да го спре. — Знам какво си мислиш: ти си вече голям и аз нямам право да взимам решения вместо теб. Не използвам правото си на по-вишестоящ, както казват в Щатите. Но независимо колко години ще минат, нашите взаимоотношения остават същите, Александър. Дори когато станеш на осемдесет, аз все още ще бъда твой баща. Чувствата ми към теб никога няма да се променят. През последните няколко години двамата преминахме през много премеждия и съм наясно колко ти е неприятна намесата ми в личните ти дела. Смятам, че е настъпил моментът да се опитаме да загърбим неприятностите и да си оставим време отново да се опознаем взаимно. Ще ми се пак да сме си близки, сине.