Игра на богове
Шрифт:
— Обмислям го, откакто почина майка ти — излъга Киракис. Нямаше нищо по-далеч от истината. След като съпругата му умря, за него работата се превърна в най-важното нещо — с изключение на сина му, разбира се. Единствено това го крепеше да живее. — Взех окончателното си решение едва преди няколко дни. Приготвил съм официално изявление пред акционерите и журналистите.
— Сигурен ли си, че така искаш да постъпиш? — попита Александър, изпълнен със съмнение.
Киракис кимна.
— Да. И очаквах да си доволен. Винаги си искал да станеш председател. Знам го със сигурност.
— Така е — призна Александър, — но все ми се струва, че решението ти е продиктувано от нещо друго. Нещо, което криеш от мен.
Отново се обърна да погледне баща си — търсеше по лицето му отговор на незададения си въпрос.
— Въобразяваш
Александър го наблюдава още минута. Нещо му изглеждаше променено, ала не успяваше да определи точно какво. И въпреки всичко долавяше разликата. Никога не се бе съмнявал, че баща му ще ръководи империята си от своята крепост в Атина до сетния си час или докато стане прекалено немощен, за да продължи да го прави. Мисълта този силен мъж да се оттегли бе равнозначна да си представи как абдикира крал, управлявал векове. Каква бе причината за решението на баща му да се оттегли, докато е все още активен и очевидно в добро здраве?
Изявлението на Константин Киракис предизвика истински шок в средите на целия международен бизнес. „Уолстрийт джърнал“, „Форчън“, „Форбс“ и други специализирани издания отразиха събитието на първа страница. Една от публикациите носеше заглавие „Промяна в «Киракис»?“ Ала след първоначалната изненада в медийното пространство на преден план излезе Александър. Същите издания, които разгласиха оттеглянето на бащата, сега публикуваха снимките на сина, обявявайки го за новия председател на борда на „Киракис корпорейшън“. Наследникът на Константин Киракис — лице, познато от колонките за светски клюки, — придобиваше нов имидж. Един репортер нарече корпорацията „империята на Александър“ и това нарицателно си остана. Не след дълго всички — от финансовите репортери до журналистите от жълтите таблоиди и хората по улицата — говореха за „империята на Александър“.
Константин Киракис изпитваше по-голяма гордост от факта, че синът му е на първа страница на вестниците и в заглавията, отколкото някога се бе гордял със собствените си постижения. И в добавка изпита истинско облекчение от положителните отзиви за сина си — нещо необичайно дотогава. Александър зае мястото си и пое контрола над корпорацията, сякаш бе роден за това. Всъщност беше точно така.
Първото му действие като нов председател бе официално да съобщи пред борда на директорите — а и за пресата, — че централата на корпорацията се премества в Ню Йорк. Очакваше се това да доведе до феноменално, небивало дотогава вътрешно разрастване на компанията. Киракис не се изненада от постъпката на сина си. Знаеше, че е въпрос на време централата да смени местонахождението си. Молеше се само за едно — заради Александър и за просперитета на корпорацията — инстинктите на сина му да са точни.
През следващите три месеца Александър бе по-зает от всякога. Не броеше работните часове — най-често започваше от шест сутрин и продължаваше до два-три след полунощ. Четеше договори и всевъзможни документи, преглеждаше предложения за евентуални делови сделки. Неизменно ги обсъждаше детайлно с баща си — Киракис остана направо смаян, когато ден след ден установяваше колко задълбочено Александър познава тенденциите и хода на международния бизнес. Готов е, ликуваше вътрешно Киракис, докато наблюдаваше мълчаливо как Александър ръководи първото събрание на борда на директорите. Беше повече от готов.
През тези три месеца баща и син съумяваха да прекарват доста време заедно независимо от хаотичния работен график. Често седяха в кабинета на Александър до късно вечерта. Със зачервени от продължително четене на договори и доклади очи, той се облягаше на стола и слушаше спомените на баща си за детството му в Пирея и началните битки да основе — а по-късно да съхрани — „Атина Маритайм“, прераснала в империя. Александър бе слушал всички тези разкази, но му бе драго да ги чуе отново. Навяваха му спомени от друго време — собственото му детство в Гърция. Времето, когато бяха близки с баща му; времето, преди да се появят конфликтите, които ги разделиха. През двете години от смъртта на Мелина и двамата положиха усилия да възстановят тази близост, но сега определено беше някак по-различно. Александър го долавяше интуитивно. Сякаш баща му бе пристигнал в Ню Йорк с мисия. Ето, вече бе официално обявено,
В края на март Александър нае офиси в Световния търговски център — там именно щеше да се установи „щабът“ на „Киракис корпорейшън“. Списание „Пийпъл“ публикува статия и снимки: новият председател лично надзирава преобзавеждането на помещенията; новият председател се разхожда из улиците на Манхатън; новият председател пуска на вода поредния супертанкер на „Атина Маритайм“ във Великобритания. Под една снимка, на която изглеждаше особено добре, текстът гласеше: „Империята на Александър — един съвременен завоевател си е поставил високи цели.“ Статията раздразни Александър — негодуваше, защото посягаха на уединението му, но баща му остана доволен от положителния тон. Щеше да допринесе за добрата популярност на Александър, твърдеше той и не пропусна да изрази мнението си, че имиджът на сина му се нуждае от радикална промяна. Медиите и международните делови среди наистина промениха значително отношението си, ала старецът не се заблуждаваше — предстоеше дълъг и труден път, преди окончателно да бъде заличен образът на известния плейбой.
— Използвай медиите в своя полза, Александър — съветвате го Киракис. — Сега те са ти нужни. Съдействай им. Промени начина, по който те гледа светът.
Александър най-после проумя колко е прав баща му имиджът на плейбой наистина му създаваше проблеми и в професионален, и в личен план.
Беше настъпило време за промяна.
Изправен до стената прозорец в кабинета на Александър, Константин Киракис се взираше замислен в мрачното мартенско небе. Връщаше се към спомените си: като юноша стоеше по доковете на Пирея, наблюдаваше промените на времето и се опитваше да предугади появата на буря, преди да се е развихрила на сушата. Работи ли човек с кораби, припомни си той сега, важно е да знае предварително промените в метеорологичните условия. Разтърка уморените си очи. Даде си сметка, че прекарва голяма част от времето, живеейки в миналото. Дали защото му оставаше малко време на земята? Често потъваше в мисли за хора и събития, за които не се бе сещал от години: хора, с които бе работил по доковете като хамалин; за разнебитените колиби, където бе живял; как като дете гладът го тласкаше да краде на дребно от местните търговци; проститутката на средна възраст — бе на четиринадесет години, когато тя му показа как се прави секс. Вярно е, мина му през ума сега, че преди смъртта човек наистина вижда живота си като на филмова лента.
Всички, включително и Александър, възприемаха това негово посещение в Ню Йорк като завършек на активната му кариера. Всъщност друга беше основната му цел: да прекара възможно по-дълго с Александър през малкото време, което му оставаше. Толкова години бяха разделени, че сега изпитваше потребността — повече от всякога — да се сдобри със сина си. Как да накара Александър да разбере защо се съпротивляваше толкова много срещу решението му да се премести в Щатите? Как да му обясни отминалите си страхове, че колкото повече остане тук, толкова по-голям е рискът да разбере що за човек е всъщност баща му? Как да разкрие на Александър облика на човека отвъд легендата? Как да сподели на какво е бил готов, за да осигури бъдещето на империята „Киракис“?
Александър беше гъвкав бизнесмен с остър нюх. Знаеше, че понякога е необходимо да настъпиш някого, да раздадеш някой и друг удар, за да получиш желаното. Но дори Александър — въпреки всичките му амбиции — не би разбрал защо е постъпвал така. И как да го направи? Дали синът му ще прости носения цял живот грях? Как да забрави мъката и болката, които се е налагало да преживява толкова години, независимо от причината?
Киракис се замисли за Мелина и за обещанието си преди смъртта й. През изминалите оттогава години така и не го изпълни. Гласът й продължаваше да отеква в съзнанието му: „Трябва да намериш покой с Александър. Сложи край на лъжите, на тайните. Намери мир. С Александър и със себе си“. Но от къде да намери смелост да направи необходимото? Прости ми, matia mou, помисли си той. За пръв път през всичките ни години заедно ти дадох обещание, което не съм в състояние да изпълня.