Игра на богове
Шрифт:
В горната част на стомаха го преряза остра болка — пореден знак на изтичащото време. Преди две седмици бе провел дълъг презокеански телефонен разговор с Перикъл Караманлис, а после се консултира с доктор Ерик Лангли — водещ онколог в болницата „Мемориал“. Лангли уреди да му направят няколко изследвания, без да отсяда в болницата: сканираха черния му дроб, провериха костната система, взеха куп кръвни проби, направиха маса рентгенови снимки. Новините се оказаха лоши. Онова, което Караманлис смяташе за белодробен рак, се бе разпространило към черния дроб и гръбначния стълб. Лангли спря химиотерапията,
Киракис се закашля — същата остра, неконтролируема кашлица, която го мъчеше от месеци. При появата му в Ню Йорк Александър изрази загриженост, но Киракис твърдеше, че не е нещо сериозно — чисто и просто резултат от продължителното пушене през годините. Донякъде отговаряше на истината: започна да пуши на деветгодишна възраст. Караманлис беше убеден, че и това определено е допринесло за разпространяващия се сега в организма му рак. Продължи да кашля — всъщност не можеше да спре. Дишаше трудно. По носната му кърпичка имаше кръв. Свлече се на стола до бюрото и се опита да си поеме въздух. Най-сетне кашлицата премина и той позвъни за прислужника, който се появи незабавно.
— Мартин, веднага повикай линейка — едва прошепна той. — Ще постъпя в болницата „Мемориал“. — Извади визитка от джоба си и я подаде на младежа. — Обади се на този човек — доктор Лангли — и му кажи да ме чака там.
— Сър, ако… — започна обърканият Мартин.
— Моля те, Мартин. Няма никакво време. — Киракис се бореше за всяка глътка въздух. — Извикай линейката… Бързо. И се обади на сина ми. Кажи му къде съм.
— Да, сър.
Мартин вдигна слушалката и бързо набра.
Времето ми свършва, помисли си Киракис. По-бързо, отколкото предполагах.
Александър пристигна в „Мемориал“ минути след като приеха баща му. Пред стаята на Киракис го пресрещна доктор Лангли, въведе го в съседна зала и затвори вратата — знак, че не желае да ги безпокоят.
— Най-добре да поговорим, преди да видите баща си — започна направо лекарят. — Той сподели, че не знаете за истинското му състояние.
— Точно така — отвърна Александър суховато. — Какво точно е състоянието му?
— В болницата е регистриран като страдащ от неразположение на белите дробове и гръбнака, чернодробен карцином и пневмония — отговори доктор Лангли. — Казано на обикновен език: рак на белите дробове, гръбнака, черния дроб и вероятно на други органи. Около сърцето му се събира течност. Изследването показва наличие на злокачествени клетки. Черният му дроб почти не функционира. Пневмонията е резултат от отслабването на дихателната система. Предписах антибиотици и аерозолни пари.
— От колко време е… така? — попита Александър, без да откъсва очи от пода.
— Според мен се разпространява из организма му от година, вероятно и по-отдавна.
Александър вдигна
— Знае това от година?
— Не — отвърна лекарят бързо. — Смятам, че състоянието му е такова вероятно от година. Той всъщност го знае от три-четири месеца. Открил го е лекарят му в Гърция. Препрати го при мен, когато баща ви решил да остане в Ню Йорк.
— Караманлис — произнесе Александър бавно, но в тона му се долавяше гняв.
— Да. — Лангли замълча. — Докато баща ви потърси медицинска помощ, докато ракът бил открит, той вече се е разпространил и по другите органи. Никой не е бил в състояние да направи нещо. Било е прекалено късно.
Александър кимна и стисна длани.
— Колко… — Не довърши изречението.
— Не много — отговори Лангли честно. — Прекалено немощен е. Налага се, естествено, да остане в болницата. Тук ще му осигурим съответните грижи. Ще го наблюдаваме внимателно, за да се предотврати повторно натрупване на течност около сърцето. Ще го включим и на система за дишане — той вече не е в състояние да диша сам. Предполагам, че ще остане тук до…
Сви рамене.
— Разбирам — промълви Александър. — Но не ми се вярва да иска да остане тук. Положително ще желае да се прибере вкъщи — в Гърция, — за да умре там.
Лангли поклати глава.
— Изключено! — отсече той без никакво колебание. — Дори и по въздух не би издържал такова дълго пътуване. В никакъв случай не бих дал съгласието си. Няма да го изпиша от болницата.
Александър се замисли за момент.
— Ще се опитам да го разубедя — рече той тихо, — но не обещавам нищо. Понякога баща ми проявява рядка упоритост.
— Знам — увери го Лангли с уморена усмивка.
— Бих искал да го видя.
Александър се изправи.
Лангли кимна.
— Питаше за вас — сподели той и също стана. — Но не се задържайте дълго. Дал съм му успокоителни.
В опит да се овладее Александър сведе поглед. Лекарят го заведе до вратата. Александър влезе в стаята и пристъпи към леглото. Баща му лежеше със затворени очи. От носа му стърчаха тръбички, а в свивката на ръката имаше система. Стабилното бипкане на апарата, следящ сърдечната дейност, действаше успокоително.
Наведе се и леко докосна гърдите му. Дишането на баща му беше затруднено.
— Татко — промълви Александър.
Киракис бавно отвори очи.
— Александър — прошепна той дрезгаво, — радвам се да те видя…
— Защо не ми каза, татко? Защо винаги криеш нещо от мен?
— Исках да те пощадя — отвърна баща му с пресипнал глас. — Не ми се щеше да хабиш енергия в тревоги по мен. И без това нищо не може да се направи, а сега те чакат толкова задачи… Все важни неща за бъдещето ти…
— Затова така внезапно реши да се оттеглиш, нали? — попита Александър, вперил изпитателен поглед в лицето на баща си.
— Знаех, че не ми остава много време. — Гласът на Киракис вече едва се чуваше. — Най-много от всичко желаех да прекарам това време с теб, да наваксаме онова, което загубихме през последните няколко години, да те подготвя за председател на борда… — Закашля се. Бореше се за всяка глътка въздух.
— Татко — обади се Александър с треперещ глас, — съзнавам, че изчаках прекалено дълго, за да ти кажа това, но искам да знаеш — обичам те.