Игра на богове
Шрифт:
Самолетът набра скорост по пистата и започна да се издига във въздуха. Александър отпусна седалката и затвори очи. Чувстваше се изтощен. През последните дни не се спря. Работеше бързо, за да остави всичко в офиса наред и да подготви пренасянето на тленните останки у дома, на острова. Съзнаваше, че няма да е в състояние още дълго да продължи с подобно темпо. Намираше се на ръба на нервно изтощение. Сега, най-сетне на път, откри, че се предава на потребностите на съзнанието и на тялото си. Докато се унасяше, се запита как ще преодолее формалностите на атинското летище. Никак не беше
Погребаха Константин Киракис на острова, до Мелина и Дамян. Александър реши да не посещава мемориалната служба в Гръцката ортодоксална църква в Атина — последната почит, отдадена от приятелите и деловите партньори на баща му. Не допусна някой да присъства на погребението на острова. На всички даде ясно да разберат, че сега островът е негово владение и желае да бъде сам там. Не приемаше посетители и в седмицата след погребението не отговаряше на никакви обаждания. Дори прислужниците рядко го виждаха. Всяка сутрин ставаше преди зазоряване и не закусваше. Напускаше вилата, без да съобщава нито къде отива, нито кога ще се върне. Часове наред се разхождаше по плажа или из резервата. Случваше се да язди или да обикаля острова с някой от джиповете на баща си. Чувстваше се неспокоен и не можеше да спи. Хелена изрази загриженост за здравето му, но Александър твърдеше, че е добре.
— Просто имам да премисля доста неща — обясняваше той.
Това беше истината. Не желаеше да остане в Гърция след погребението, но съзнаваше, че е наложително. Чакаше го толкова много работа. Следващата седмица предстоеше четенето на завещанието на баща му в кабинета на атинските му адвокати. Чакаха го документи за подпис, имаше да взема решения. Беше безсмислено да лети до Ню Йорк веднага след погребението и да се появи отново в Гърция след по-малко от две седмици.
Един ден след езда откри, че Перикъл Караманлис го чака в библиотеката.
— Какво правиш тук? — попита Александър хладно, хвърли камшика върху бюрото и свали ръкавиците. — Дадох ясно да се разбере, че не желая да виждам когото и да било в момента.
— Тревожех се за теб — отвърна лекарят тихо. — Исках лично да се убедя, че си добре.
— Изключително трогателно! А сега, след като се увери колко съм добре, си върви. — Александър изобщо не опита да прикрие презрението си. — Кажи ми, докторе, винаги ли си така съвестен по отношение на пациентите си?
Караманлис го изгледа.
— Никога не съм мислил за теб само като за пациент, Александър. Мислех, че го знаеш. Родителите ти бяха мои много близки приятели години наред.
Неспособен да се въздържа повече, Александър се обърна гневно към него:
— Защо не ми каза, че баща ми умира, докторе?
Караманлис си пое дълбоко въздух.
— Изрично ми забрани да го споделям с когото и да било. Особено с теб.
— Независимо от това трябваше да се обърнеш към мен — настоя Александър. — Трябваше да ми кажеш през какво минава.
Гневът бе изписан по лицето му и ясно се долавяше и в тона.
— Много добре съзнаваш, че бе невъзможно, Александър — отвърна
— Не ми пробутвай подобни глупости за медицинската етика! — сряза го Александър. — Хич не ме интересуват свещените клетви…
— Сигурно, но като лекар аз съм обвързан с тази етика — напомни Караманлис. — Баща ти недвусмислено настояваше нито ти, нито някой друг да узнае какво е състоянието му.
— Имах това право — упорстваше Александър. — Негов син съм. Само аз бях останал от семейството му.
— Убеждавах го да ти каже — направи опит да се защити лекарят. — Обясних му, че не е редно да го премълчава, че и без това криеше доста неща от теб…
Изведнъж млъкна.
Тъмните очи на Александър се присвиха подозрително.
— Преди да почине, докато бях при него в болницата в Ню Йорк, татко спомена нещо подобно. Било време да се сложи край на тайните и лъжите. Ти знаеш какво е имал предвид, нали?
Пристъпи крачка напред.
Нервността на Караманлис беше очевидна.
— Не. Знам само, че винаги е желал да ти спести ненужни притеснения. Затова и не споделяше някои неща, като болестта например — обясни той с леко потреперващ глас. — По същия начин се държеше и с майка ти, неизменно се стараеше да я защити, или поне така изглеждаше. Мелина добре го познаваше… Не се подвеждаше лесно…
— Според мен лъжеш — прекъсна го Александър безцеремонно. — Знаеш повече, отколкото си готов да ми кажеш.
— Абсурд! — Към предишното притеснение в тона на лекаря вече се долавяше и гняв. — Познаваш Константин Киракис по-добре от всички. Трябва да ти е пределно ясно, че той никога не се доверяваше на когото и да било.
Александър рязко се извърна.
— Всичко това е безсмислено — обяви той. — Не ти вярвам. Никога няма да ми кажеш онова, което искам да знам. С идването си тук си губиш времето, а и моето. Искам да си идеш. Незабавно.
— Аз… — Караманлис млъкна — схвана колко е безполезно да настоява. Тръгна, но на вратата се спря. Отвори уста да каже нещо, отказа се, обърна се и излезе от стаята.
Александър удари силно по стената с юмрук. Изглежда не се справи както трябва. Лекарят отказа да говори, но със сигурност знаеше нещо.
Какво ли криеше Караманлис?
През май Александър се върна в Ню Йорк. Следващата година и половина се посвети изцяло на целта си да разшири и укрепи корпорацията. Лично се запозна с всеки аспект на тази дейност. Подробно проучи компаниите, които желаеше да присъедини. Непрекъснато пътуваше. Прекара няколко седмици в автомобилен завод в Германия; наблюдаваше и разпитваше и ръководителите, и работниците на поточната линия. Посещаваше рекламна агенция в Лондон, за да научи как текат кампаниите, как се оповестяват управленските решения пред широката публика. Запозна се с работата на голяма авиокомпания в Париж, за да разбере как се ръководи този бизнес и какви недостатъци има в мерките за безопасност по летищата. В Монреал посети компютърна компания. В Рим — производител на фармацевтични изделия. В Япония — телевизионна мрежа.