Игра на богове

Бейшър Норма

През следващите две седмици Александър прекарваше дните до леглото на баща си. Понякога просто седеше, друг път разговаряше с него. Киракис минаваше през различни състояния: ту не откликваше под въздействието на обезболяващите, ту мисълта му работеше забележително ясно. На моменти дори седеше и водеше сериозни разговори със сина си. Беше блед и с изопната кожа, отслабна доста, едрата му снага измършавя, но на Александър все не му се вярваше, че баща му наистина си отива от този свят. Винаги го беше смятал за безсмъртен. Дори след кончината на майка му, когато за пръв път си даде сметка колко уязвими са всъщност родителите му, не си представяше,

че баща му — живата легенда, исполин сред мъжете — ще бъде застигнат от същата участ.

Една вечер, когато Киракис бе по-бодър от обичайното, настоя да си поговорят.

— Знаеш ли, Алекси, не бих се тревожил толкова от смъртта, ако бях сигурен, че няма да си сам — сподели той.

Очите му се впиха в Александър въпросително. Синът поклати глава.

— Досега не съм извадил късмета, споходил теб и мама — отвърна той тихо.

— Сполучлив брак и деца, Александър — те са не по-малко важни от властта. Дори заслужават повече — каза Киракис. — Даже аз никога не съм се съмнявал в това.

В тона му се долавяше непонятна за Александър напрегнатост.

— Знам, татко. Но от мен положително няма да излезе добър съпруг.

— Ще напусна този свят без никакви угризения, само ако знам, че има жена, на която наистина държиш. Майка ти… постоянно се притесняваше за теб.

Взе ръката на сина си и силно я стисна.

— Притесняваше се и за двама ни, татко — промълви Александър с мокри от сълзи очи.

Киракис кимна.

— Преди да почине, поиска да й обещая, че нещата между теб и мен ще се променят.

— Така и стана, не смяташ ли?

Киракис се изкашля.

— Искаше да отиде в гроба с чиста съвест, както и аз се надявам да го направя — с усилие произнесе той. — Помоли ме да сложа край на всички лъжи, тайни… — Сега вече се разкашля неудържимо, едва дишайки. — Искаше да ти кажа… — Задави се — беше му невъзможно да продължи.

— Не говори, татко — посъветва Александър и звънна за сестрата. — Облегни се. Опитай да се отпуснеш.

Сестрата пристигна незабавно. Сложи му успокоително и включи кислородната маска — сваляха я, когато Киракис не се нуждаеше от нея. Нареди на Александър да излезе от стаята и започна да проверява показанията на апаратите. В коридора Александър видя как друга сестра и лекар влязоха забързано в стаята и застанаха до леглото. Говореха тихо и той не чу и думичка. Приближи се до вратата, но и това не помогна. Усети как го обзема леден страх.

Доктор Лангли пристигна малко по-късно и остана в стаята почти петнадесет минути. После излезе в коридора да поговори с Александър.

— Ракът задръства бронхиалните тръби и блокира дишането му. — Замълча. — А около сърцето и белите дробове отново се е натрупала течност.

— Не му остава много време, нали? — попита Александър тихо.

Лангли поклати глава.

— Опасявам се, че не.

Александър се върна в стаята веднага щом му разрешиха. Седна до леглото на баща си. Надяваше се на чудо, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че това е краят. Спомни си разговора отпреди минути. Баща му искаше да му каже нещо, но какво? Спомни си и разговора с майка си, преди да почине. И тя се опитваше да му каже нещо, но и нейните думи не му разкриха повече от думите на баща му сега. Той спомена за миналото — искаше да сложи край на лъжите и тайните. Какви тайни, какви лъжи, питаше се Александър.

Малко след полунощ Константин Киракис изпадна в кома. Александър остана до леглото му цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден. Баща му не се върна в съзнание нито за миг. Александър бдеше мълчаливо край леглото му и мислеше какво е преживял през последните няколко месеца —

съзнавал е тежкото си състояние и предстоящата смърт; през цялото време се бе опитвал да носи сам бремето, да подготви Александър за новите му задачи. Изпита благодарност, че двамата все пак се помириха. Сега вече разбираше колко много е държал баща му на него.

В четири следобед доктор Лангли се появи в стаята на Киракис за четвърти път този ден. Готвеше се да си тръгне от болницата и посъветва Александър да стори същото.

— Нужно ви е да се махнете от тук за известно време — настоя той. — Неминуемо ще се случи, но едва ли тази вечер. Приберете се вкъщи. Излезте да вечеряте. Направете нещо — каквото и да е. Просто не стойте тук.

Макар и неохотно, Александър излезе. Повика колата си и се прибра в апартамента. Там се затвори в кабинета. Прислужникът донесе вечерята на табла, но той не бе в състояние дори да погледне храна. Върху бюрото го чакаха камари документи, ала съзнаваше, че няма да успее да се съсредоточи. Седна на ръба на бюрото и се загледа, в сивото небе навън: здрачът бавно се спускаше. Не помнеше някога да се бе чувствал така болезнено самотен. Щеше му се да има към кого да се обърне сега, за да облекчи болката си. Винаги бе смятал, че е обречен да бъде самотник, но в момента си даваше сметка колко ще му е неприятно да прекара остатъка от живота си сам. Изпитваше потребност да се грижи за някого; изпитваше потребност някой да се грижи за него. Погледна към картината на стената — портрета от златната сватба на родителите му — и усети огромна тъга.

Представа нямаше колко дълго е седял в тъмнината, телефонът иззвъня. Отначало не му обърна внимание — остави прислужникът или икономката да отговори. Но звъненето продължи и той сграбчи нервно слушалката.

— Ало?

Чу женски глас:

— Мога ли да разговарям с господин Киракис?

— На телефона.

— Господин Киракис, обажда се сестра Хановер от болница „Мемориал“. — Замълча за миг. — Баща ви почина в единадесет и петдесет и шест тази вечер.

Александър запали лампата върху бюрото и погледна Часовника. Показваше 12:03.

— Господин Киракис?

— Ей сега ще дойда — отвърна той тихо.

Бавно остави слушалката и отново погледна портрета. Баща му беше мъртъв. Когато майка му почина, тя се притесняваше кой ще се грижи за него, когато нея я няма.

Сега вече тя щеше да го стори.

Глава 12

Александър се надяваше да укрие от медиите вестта за смъртта на баща си, докато направи необходимото, за да върне тялото в Гърция, където да го погребе. Искаше да бъде сам, да мине през съответните процедури, необезпокояван от никого. Можеше да разчита поне на десетина души сред подчинените си, които да се погрижат за нещата вместо него, но предпочиташе лично да свърши всичко. Смяташе, че го дължи на баща си.

За жалост журналистите веднага надушиха новината. Тълпи репортери се струпаха пред болницата „Мемориал“. Следващите три дни го следваха неотлъчно: докато минаваше през болезнената процедура да избере ковчег и да уреди формалностите по транспортирането на трупа до летището. Причакваха го пред Олимпик тауър, а в мрачната студена петъчна сутрин, когато се готвеше да отпътува за Атина, го последваха до летище „Кенеди“. Снимаха ковчега, докато го поставяха в частния самолет. Александър ги гледаше със свъсени вежди, неспособен да прикрие гнева си. Обръщаха ли се към него, отказваше всякакви коментари. Ако преди презираше журналистите, сега направо ги ненавиждаше. Нямаха ли елементарно възпитание? Защо не го оставят на мира в този тъжен момент, питаше се той, качвайки се в самолета. Защо превръщаха последното завръщане на баща му в Гърция в сензация? Нима нищо — дори смъртта — не е свято за тях?