Игра на часове
Шрифт:
— Просто го направи, Шон. С мен е свършено, човече. Нищо не ми остана.
— Така ли смяташ?
— Дори се обзалагам, че ти…
— Не ми ги разправяй тия…
Еди се хвърли напред; посегна зад гърба си и измъкна пистолета.
Мишел изпищя.
Прогърмя изстрел.
Кинг прекрачи напред и сведе очи към проснатия Батъл. Ритна пистолета му настрани и се вгледа в кръвта, бликаща от рамото на Еди, където бе влязъл куршумът, преди да излезе през гърба.
— Този път аз спечелих облога, Еди.
Еди се усмихна
— Само едно деление встрани, мой човек. Едно деление.
99
Еди Батъл си призна всички убийства. Тъй като оказа пълно съдействие на властите и отговори на всички въпроси и тъй като имаше съмнения относно психическото му състояние, адвокатите му успяха да сключат сделка — смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор без право на помилване. Последва незабавна реакция от всички страни. Привържениците на смъртното наказание устроиха демонстрация по улиците на Райтсбърг. Надигнаха се призиви за сваляне на губернатора, на прокурорите и съдията по делото. Над семейство Батъл — поне каквото бе останало от него — се силеха смъртни заплахи. Предсказваха, че в какъвто и затвор да го пратят, Батъл няма да оцелее и месец.
Кинг не обръщаше внимание на всичко това. След като простреля Еди, той помогна да го отнесат заедно със Силвия до катера, а оттам двамата бяха откарани в болницата. Възстановиха се напълно, макар че Силвия едва ли някога щеше да бъде същата.
По дяволите, и аз вече няма да бъда същият, мислеше си Кинг.
Излизаше на дълги разходки с лодката, минавайки денем по пътя от онази ужасна нощ. Понякога двамата с Мишел разговаряха за станалото, но най-често отбягваха темата. Благодарностите й обаче нямаха край.
Тя често клатеше глава, когато си спомняше.
— Никога не се бях чувствала тъй безпомощна, Шон. Никога не бях срещала тъй силен мъж. Сякаш в него се беше вселило нещо неземно.
— Мисля, че си права — отвърна Кинг.
Сега Кинг седеше зад бюрото и се питаше какво е искал да каже Еди с последните си думи, докато лежеше окървавен на онзи хълм.
Само едно деление встрани, мой човек. Тези шест думи кънтяха в главата му и не можеше да ги прогони. Накрая той стана, качи се в колата и потегли към имението. Мейсън му каза, че Реми си е у дома.
Във фоайето имаше нареден багаж.
— Заминава ли някой? — попита Кинг.
— Савана си намери работа в чужбина. Днес потегля.
Щастливка, помисли си Кинг, докато Мейсън го водеше по коридора.
Реми изглеждаше бледо копие на някогашната господарка на дома. Отпиваше от чаша кафе. Кинг не се съмняваше, че девет десети от съдържанието на чашата е бърбън.
— Чух, че Савана заминава — каза той, след като Мейсън излезе.
— Да, но спомена, че може да се върне за Коледа — отвърна с надежда майката.
Едва
— Доротея излезе ли от клиниката?
— Да. Отново живее в съседната къща. Ще й помогна да реши финансовите си проблеми.
— Радвам се да го чуя. Няма смисъл човек да се вкопчва в богатството. А тя ти е роднина. Подозират ли я още за смъртта на Кайл?
— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.
— Кой знае…
Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?
Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.
— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.
Тя рязко вдигна очи към него.
— Механикът?
— Същият.
— И какъв е въпросът?
— Трябва ми точната дата на неговото напускане.
— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.
— Надявах се да го кажеш.
Той я изгледа настойчиво.
— Сега ли ги искаш?
— Веднага.
Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.
Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.
Тя вдигна глава и студено попита:
— Има ли още нещо?
— Струваше ли си?
— Кое?
— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?
— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?
— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?
— А защо да отговарям? — възрази тя.
— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.
— Иронията ти не ме засяга.
— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?
— Не беше така! — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм имала избор? Нима си въобразяваш, че не обичах сина си?
— Думите идват лесно, постъпките са трудни, Реми. Например да се опълчиш срещу мъжа си. Да му кажеш, че не ти пука къде е хванал болестта, но твоят син ще бъде лекуван. Не е било чак толкова трудно да се постави диагноза, дори и по онова време. Ако беше започнала лечение с пеницилин, най-вероятно днес и двамата ти синове щяха да бъдат живи. Мислила ли си някога за това?
Реми понечи да каже нещо, но се удържа. Остави чашата и скръсти ръце в скута си.
— Може тогава да не съм била тъй силна както днес. — Кинг забеляза блясъка на сълзи в очите й. — Но накрая взех правилното решение. Отведох Боби — младши при специалисти.
— Но беше късно.
— Да — тихо потвърди Реми. — А после му откриха рак. И той просто нямаше сили да се пребори.
Тя избърса сълзите, посегна към кафето, но спря и го погледна.
— Всеки трябва да избира в живота, Шон.