Игра на часове
Шрифт:
Сали изглеждаше готова да се разплаче всеки момент.
— Нищо не знам, Шон, нищо! — изстена тя.
— Тогава няма от какво да се боиш. Но ако ме лъжеш, може да влезеш в затвора. — Кинг й върна лопатата. — А там може да няма коне, но е пълно с боклук. Човешки боклук — добави той.
Извади визитна картичка и я пъхна под панделката на шапката й.
— Когато премислиш нещата и разбереш, че съм прав, обади ми се. Мога да ти помогна.
Докато той се отдалечаваше, Сали взе картичката и я огледа с безпомощно
58
Ателието на Еди се намираше в двуетажен бивш хамбар зад сградата за карета. Мишел спря до страничната врата и подвикна:
— Еди!
Отвътре сградата беше коренно преустроена. Имаше прозорци по цялата дължина на втория етаж, както и остъклени капандури, за да осигурят на художника необходимата светлина; работните маси, стативите, кофите с четки и другите инструменти бяха спретнато подредени. По стените висяха големи и малки платна, някои от тях недовършени. Из въздуха се носеше тежък мирис на маслени бои и терпентин. На втория етаж имаше стаичка без прозорци, към която водеше стълбище.
— Еди! — подвикна отново тя, докато разглеждаше картините по стените.
Портретите и пейзажите бяха изрисувани с педантично внимание към детайла. Имаше една почти завършена бойна сцена от Гражданската война, която според неизкушената преценка на Мишел би трябвало да виси в музей.
На друга стена висяха множество грижливо подредени предмети, обозначени с етикетчета. Изглеждаха свързани с актьорското хоби на Еди.
Тя се обърна, когато чу стъпки по стълбището. Еди носеше художническа престилка, зацапана отпред със синя боя, а косата му беше чаровно разрошена. Под мишница стискаше някакъв правоъгълен предмет, закрит с парче плат — може би малка картина.
— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.
Мишел посочи картините по стените.
— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.
Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.
— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.
Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.
— Е, имахте ли късмет с мама?
— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?
Еди се обърна към нея с широка усмивка.
— Сега затвори очи.
— Какво?
— Хайде, затвори ги.
След кратко колебание Мишел се подчини.
— Добре, вече може да гледаш.
Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.
— Затова
— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?
— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.
— Но защо изобщо ме нарисува?
— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.
— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.
— Въпреки всичко съм ти благодарен.
Тя докосна опакования портрет.
— А аз ти благодаря за това.
Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.
Той повдигна брадичката й.
— Виж, съзнавам, че те поставям в неловко положение. Не те атакувам. Няма опасност утре да се събудиш и да видиш пред вратата си нова кола. Но…
— Еди… — започна тя, но той вдигна ръка.
— Но е хубаво да имаш приятел — само това искам да кажа.
— Едва ли ти липсват приятели, както мъже, така и жени.
— Всъщност съм по-скоро самотник. Рисувам и се сражавам в измислени битки.
— И се представяш великолепно и в двете — каза тя.
— Да, така е — потвърди нечий глас.
Озърнаха се и видяха Кинг да идва към тях.
— Здрасти, Еди — каза той.
Двамата мъже се ръкуваха, а Мишел стоеше отстрани и ги гледаше смутено.
Кинг хвърли поглед към картините по стените.
— Наистина имаш страхотно око.
— Сигурен ли си, че майка ми не ти е платила да го кажеш?
Кинг погледна стената с вещи от времето на Гражданската война.
— Интересна колекция.
— Едно от малкото ми хобита. — Еди се усмихна на Мишел. — Знаеш ли, Шон, трябва да те включим във възстановките. Представям си как препускаш с як жребец право срещу северняшка батарея, спиш с комарите и гризеш сухари, докато ти се пръснат артериите.
Кинг се озърна с усмивка към Мишел.
— Видиш ли ме да върша такива неща, да знаеш, че е дошъл краят на света — отвърна той, перифразирайки отговора на Мишел в „Афродизиак“.
Еди се канеше да каже нещо, когато мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша съобщението и затвори. Изглеждаше много разтревожен.
— Обади се Силвия. Открили са Кайл Монтгомъри мъртъв.
— Кой е Кайл Монтгомъри? — попита с недоумение Еди.
— Асистентът на Силвия Диас — обясни Мишел. — Убит ли е?