Играта
Шрифт:
Порцеланът беше тънък като лист, а дръжката толкова фино изработена, че той трябваше да държи чашата в стил Лидингьо [92] , с изпънати малък и безименен пръст. Сервизът за кафе сигурно беше на годините на къщата, ако не и по-стар.
Той разбърка кафето, духна го и отпи още една внимателна глътчица, докато наблюдаваше домакина си.
— Значи искаш да разбереш повече за един сървър, който съм инсталирал? — каза Ерман и се втренчи подозрително в него през масата. — По принцип не разговарям с хора, които
92
Остров в Швеция, намиращ се северно от Стокхолм. За жителите на Лидингьо обикновено се приема, че са богаташи. — Б.пр.
„No shit!“, помисли си HP и се засмя с лице в чашата.
— Но един стар приятел каза, че си окей, а му дължа услуга, голяма при това. Ако той гарантира за теб, значи в моите очи си окей. Та какво, значи, искаш да знаеш и защо?
HP беше обмислил стратегията си по време на пътуването и се насили да звучи неутрално.
— Само за кого си го инсталирал и къде се намира. Аз съм арт директор в малко рекламно бюро и на сървъра има доста снимков материал, който ме интересува.
Ерман го изгледа продължително и HP се помъчи да изглежда така, както си представяше, че изглежда един трудолюбив арт директор.
Внезапно домакинът се засмя и разпери ръце.
— Я виж ти, арт директор!
HP се усмихна и кимна.
Вървеше като по релси, идиотът направо кълвеше от ръката му!
— А пък аз да си мисля, че си играч, който е преебал нещата, и отчаяно се опитва да разбере що за тир го е премазал и в тази връзка — защо?
Ерман избухна в бурен смях, а HP бе принуден да се изкашля няколко пъти, за да изкара врялото кафе от кривото си гърло.
Поредният ден адска жега! Днес щеше да работи вътре в службата, което означаваше няколко часа различни книжни упражнения. Трябваше да чете анализи на оценки за опасност и предварителните програми за следващия период на председателстване на Съвета на ЕС. Имаше достатъчно време да разчисти бюрото си.
Въпреки че беше рано, ризата и вече беше мокра под мишниците. В сградата имаше климатик, но тъй като всяко полицейско преустройване по някаква причина се нуждаеше също така от нови стени и офиси, сега почти всичкият студен въздух се оказваше в няколко стаи в другия край на коридора. За да създаде поне илюзия за хлад, Ребека бе принудена да си купи вентилатор, който сега бавно разбъркваше въздуха в офиса, който делеше с трима колеги охранители. Тя се настани до бюрото си, затвори очи и остави струята въздух да премине по лицето и няколко пъти, докато тя събираше мислите си.
Бе и отнело известно време да изрови номера. Нила я нямаше в телефонния указател, нито беше вписана в „Ениро“.
Беше потайна, разбира се, като деветдесет и пет процента от назначените в полицията, независимо дали беше нужно или не. Но и за това си имаше решение, разбира се. Беше нужен само разговор с едно момиче от отдел личен състав, което познаваше. Невинна лъжа, че тя и Нила ще карат курс заедно,
Но тя отново се колебаеше.
Как трябваше да започне и какво всъщност се надяваше да постигне с разговора? Да кажа веднъж завинаги каквото имам да казвам, повтаряше си тя. Да обърна страницата окончателно и да сложа край на проклетите бележки…
Това не бяха лесни цели, ако въобще бяха възможни. Само преди няколко дни би плюла на всичко. Все пак се беше справяла добре повече от десетилетие, без да мисли за миналото. Но след случилото се на „Линдхагенсплан“ лещата се бяха променили.
Да види Крюсе в такова състояние в болницата, с тръби и маркучи навсякъде, макар и значително по-свеж сега, отколкото в началото, я бе накарало да започне да мисли по нов начин. Можеше тя да лежи там. Може би дори трябваше да бъде тя, точно както твърдеше бележката, защото грешката беше нейна.
Така че реши да направи поне един опит, този път наистина. Да проветри, да каже каквото трябваше да каже още отдавна и да стигне до някакъв завършек. Първо със семейството на Даг, но после по някакъв начин също и с Хенке. Да го накара да и прости за това, което бе направила или по-точно казано — не бе направила… Ако нещо такова въобще беше възможно.
Разговорът им онзи ден не и даваше големи надежди. Беше пробвала да му позвъни, но дори новият номер, който и бе дал, беше изключен. Типично в негов стил.
Но какво трябваше да каже?
„Истината!“ прошепна един глас в главата и.
Въпреки жегата, тя изтръпна.
— Хайде, разкажи какво са те накарали да направиш и не се притеснявай от правило номер едно. В гората никой не може да чуе, че доносничиш!
Ерман отново се разсмя гръмко, докато пълнеше кафените чаши.
— Кой номер беше, като начало?
HP, меко казано, се чувстваше като гръмнат. Пичът го беше изиграл, беше се правил на идиот, въпреки че знаеше точно как стоят нещата. Адски яко. Голям майтап, Yippikayee motherfucker!
Но какво пък, трябваше да го преглътне и да приеме положението.
— Сто двайсет и осми — смотолеви той и малко след това за трети път в рамките само на няколко дни разказа историята си, спестявайки избрани подробности.
Когато приключи, Ерман кимна замислено.
— Аха, определено разбирам защо си тук. Имаш предостатъчно причини да си ядосан, спор няма. Но сега ще ти кажа защо трябва внимателно да си помислиш, преди да се впуснеш във втори рунд срещу Водача, ако това са намеренията ти.
Внезапно той стана от стола и обиколи малката къщурка, като се навеждаше от време на време, за да погледне през ниските прозорци. Видимо успокоен, той се върна до кухненската маса.
— Сега слушай внимателно, защото май не вземаш нещата на сериозно… или просто си малко тъп. Работил съм за Играта, така че знам за тях повече от останалите хора, но затова след малко. Като начало, кои, мислиш, са хората, които пишат на стената ти?