Името на розата
Шрифт:
— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?
— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…
— Защо ако пожелае?
— Защото Бенций е млад, той беше назначен за помощник, докато Малахий беше още жив, едно е да си помощник-библиотекар, друго е да си библиотекар. По традиция след това библиотекарят става абат…
— Така значи… Затова постът библиотекар е толкова желан. Значи и Абон е бил библиотекар, така ли?
— Не, Абон не е бил библиотекар. Той е бил назначен за абат, преди да дойда тук, тоест преди тридесет години. Преди това абат е бил Паоло от Римини, един много особен човек, за когото разказват разни чудновати истории — четял много, знаел наизуст всички книги в библиотеката, но страдал от някаква особена болест —
254
„Неписмен абат“.
— Умрял ли е?
— Не, изчезнал, не знам как; един ден тръгнал на път и не се завърнал, може и да е бил убит от разбойници, докато е бил на път… Та след като Паоло изчезнал, Роберто не можел да стане абат и започнали някакви големи машинации. Разправят, че Абон бил извънбрачен син на властелина на този район, бил израснал в манастира Фосанова, разправяха, че като юноша помагал на свети Тома, когато той умрял там, и че се заел със свалянето на великия покойник по стълбите на една кула, където трупът изобщо не можел да мине… такива били заслугите му, подмятаха злобарите… Така или иначе, той бил избран за абат, ако и да не е бил библиотекар, а някой — май Роберто — го посветил в тайните на библиотеката.
— А защо е бил избран Роберто?
— Не знам. Винаги съм се старал да не се задълбочавам много в тия работи; нашите манастири са свети обители, но стане ли дума за длъжността абат, понякога се вършат страшни машинации. Аз си гледах моите стъкла и моите мощехранителници, не исках да се забърквам в тия истории. Нали разбираш защо не мога да ти кажа дали абатът ще посвети Бенций в тайните на библиотеката; това ще бъде равносилно да го посочи за свой наследник — а става дума за един неразумен младеж, един граматик, почти варварин, от далечния Север; какво може да знае той за тази страна, за манастира, за отношенията му с местните властелини…
— Но и Малахий, и Беренгарий не бяха италианци и въпреки това са били назначавани в библиотеката.
— Това е тъмна работа. Монасите разправят, че от половин век насам манастирът е престанал да следва своите традиции… Затова още преди петдесет години, а може би и още по-рано, Алинардо се е стремял да стане библиотекар. Библиотекарите са били винаги италианци, тази земя ражда умни хора. Виж какво… — Тук Никола се поколеба, сякаш не искаше да изрече това, което се канеше да каже, — виж какво, може би Малахий и Беренгарий умряха, за да не станат абати.
Изведнъж трепна, размаха ръка пред лицето си, сякаш да пропъди тези непристойни мисли, и се прекръсти.
— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!
Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.
— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна
После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.
Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.
Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно 255 , и най-малките разлики в миризмите?
255
Пиперно — селище в областта на Рим, епископско седалище.