Името на розата
Шрифт:
Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…
— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му
Убертино се разтревожи.
— Какво да направя? — запита той.
— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.
— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?
— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с другата. Искам да открия една книга и един човек. Ако ми потръгне, ти ще успееш да се измъкнеш оттук още преди да съм те потърсил отново. Затова сбогом. И разпери ръце.
Убертино го прегърна и се развълнува:
— Сбогом, Уилям, ти си луд и нахален англичанин, но имаш добро сърце. Ще се видим ли отново?
— Ще се видим — увери го Уилям. — Ако е рекъл Бог.
Но Бог не рече. Както вече споменах, Убертино умря — две години по-късно той бе тайнствено убит. Този борбен, пламенен старец бе имал тежък и бурен живот. Може и да не е бил светец, но се надявам, че Бог е възнаградил увереността му, че е бил такъв. Колкото по остарявам, толкова повече се оставям на волята Божия, все по-малко ценя ума, който се стреми към знание, и волята, която се стреми към действие; за единствено спасение признавам вярата, която умее да изчаква търпеливо, без да си задава много въпроси. А Убертино сигурно имаше дълбока вяра в кръвта и страданието на нашия разпнат Бог.
Може би още тогава трябва да съм мислел за тия неща, та този проницателен старец или забеляза, или съумя да отгатне, че един ден ще се отдам на подобни размисли. Усмихна ми се нежно и ме прегърна, но не така пламенно, както понякога вършеше това предните дни. Прегърна ме както дядото прегръща внука си; отвърнах му по същия начин. После тръгна с Микеле да търси абата.
— А сега? — обърнах се към Уилям.
— Сега ще се върнем към престъпленията, които ни занимават.
— Учителю — рекох аз, — днес станаха събития, които ще имат сериозни последици за християнския свят, не успя и вашата мисия. И все пак виждам, че вие проявявате по-голям интерес към разкриването на тази тайна, отколкото към сблъсъка между папата и императора.
— Адсон, лудите и децата винаги казват истината. Възможно е моят приятел Марсилий да е по-добър от мен като съветник на императора, но като инквизитор аз съм по-добър от него. И да ме прости Господ — по-добър съм дори от Бернар Ги. Защото Бернар не се стреми да разкрива виновните, а да праща на кладата обвиняемите. Аз пък изпитвам най-възвишена наслада, когато трябва да разплитам трудно, заплетено кълбо. Може би и затова, че в мига, в който като философ започвам да се съмнявам, че светът е устроен по определен ред, за мен е утеха да открия ако не някакъв ред, то поне поредица от незначителни връзки между нещата от този свят. Може би има още една причина — може би защото в цялата тази история на карта са поставени много по-големи и по-важни неща, отколкото борбата между Йоан и Лудвиг…
— Но това е история на кражби и отмъщения на недостойни монаси! — възкликнах аз, обзет от съмнения.
— Но е свързана с една забранена книга, Адсон, с една забранена книга — отвърна Уилям.
Монасите отиваха на вечеря. Бяхме преполовили ястията, когато до нас седна Микеле Чезена и ни съобщи, че Убертино е заминал. Уилям въздъхна с облекчение.
След вечеря ние се постарахме да избегнем абата, който
— Бенций — запита го Уилям, — къде е книгата?
— Каква книга?
— Бенций, нито ти, нито аз сме глупци. Имам предвид книгата, която търсехме днес при Северин, която аз не разпознах, но която ти си разпознал много добре и си се върнал да прибереш…
— Защо мислите, че съм я взел аз?
— Мисля, и ти мислиш същото. Къде е?
— Не мога да кажа.
— Бенций, ако не ми кажеш, ще уведомя абата.
— Не мога да кажа по нареждане на абата — отвърна смирено Бенций. — Днес, след като се видяхме, стана нещо, за което ще ви уведомя. След смъртта на Беренгарий беше нужен помощник-библиотекар. Следобед Малахий ми предложи да заема това място. Точно преди половин час абатът се съгласи, та се надявам, че от утре сутрин ще бъда посветен в тайните на библиотеката. Истина е, взех книгата тази сутрин, после я скрих в сламеника на моята килия, без да я погледна, защото знаех, че Малахий ме наблюдава. Изведнъж Малахий ми направи предложението, за което ви споменах. Тогава постъпих така, както трябва да постъпи един помощник-библиотекар — предадох му книгата.
Не можах да се сдържа и се намесих възмутен:
— Но, Бенций, та нали вчера, нали онзи ден ти… вие твърдяхте, че изгаряте от желание да знаете, че не искате библиотеката да бъде повече пазителка на тайни, че един ученик трябва да знае…
Бенций поруменя, мълчеше, но Уилям ме прекъсна:
— Адсон, от няколко часа насам Бенций мина на другата страна. Сега той е пазител на тайните, които искаше да узнае, и докато ги пази, ще разполага с колкото време иска, за да се запознае с тях.
— Ами другите? — запитах аз. — Нали Бенций говореше от името на всички учени?
— Така говореше преди — рече Уилям. После ме поведе със себе си; Бенций бе много объркан.
— Бенций — каза ми по-късно Уилям — е жертва на голяма похотливост, но не на похотливостта на Беренгарий или на ключаря. Подобно на мнозина учени той изпитва похотливост към знанието. Към знанието като такова. Тъй като нямаше достъп до част от него, той искаше да сложи ръка върху тази част. Сега го стори. Малахий си знае работата и е използвал най-доброто средство, за да си върне книгата и да затвори устата на Бенций. Ще ме попиташ има ли смисъл човек да упражнява надзор над такъв извор на знания, след като приема да не го поставя на разположение на всички останали. Именно поради това ти говорих за похотливост. Жаждата за знания на Роджър Бейкън не беше похотливост, защото той искаше да използва науката, за да направи християните по-щастливи, следователно не се стремеше към знание заради самото знание. А у Бенций тя е само ненаситно любопитство, гордост на интелекта, средство като всяко друго за един монах да пренасочи и укроти плътските си помисли или плама, който превръща други във войници на вярата или на ереста. Не съществува само плътска похотливост. Похотливост е това, което изпитва Бернар Ги — извратена похотливост за справедливост, която се отъждествява с похот за власт. Похот към богатството е това, което изпитва нашият свети и вече не римски папа. На младини ключарят е изпитвал похот към удостоверяване, преобразуване, покаяние и смърт. А у Бенций става дума за похотливост към книгите. Като всяка похотливост, подобна на похотливостта на Онан 249 , който пръскал семето си по земята, тя е безплодна и няма нищо общо с любовта, дори с плътската любов…
249
Онан — библейска личност, син на Юда, родоначалника на едно от дванадесетте колена на еврейския народ. По закона на левиратния брак трябвало да възстанови потомството на покойния си брат от вдовицата му Тамар, но Онан при полово сношение с нея „изливал семето си на земята“, тъй като не желаел да създава потомство, което няма да е негово (Битие, 38,1–10). Оттук ще е понятието онанизъм.