Името на розата
Шрифт:
Ключарят престана да трепери и се озърна, сякаш идваше на себе си след сън.
— Не — рече той, — нямам нищо общо с престъпленията в манастира. Признах всичко, дето съм вършил, не ме карайте да признавам неща, дето не съм вършил…
— Но остава ли нещо, което ти да не си извършил? Да не искаш да се изкараш невинен? Какво агънце, какъв образец на кротост! Чухте ли го, ръцете му са потънали в кръв, а сега бил невинен! Може би сме сбъркали, може би Ремиджо от Вараджине е образец на добродетелност, верен син на църквата, враг на враговете Христови, зачитал е винаги реда, който бдящата ръка на църквата се е грижила да налага в градове и села, зачитал е мирните сделки, работилниците на занаятчиите, съкровищата на църквите. Той е невинен, не е сторил нищо, ела да те прегърна, брате Ремиджо, за да те утеша след обвиненията, които злосторници са отправили срещу теб!
И докато Ремиджо го гледаше със замаяни очи, сякаш бе повярвал изведнъж, че ще бъде оправдан, Бернар се обърна към капитана на стрелците и му рече със строг глас:
— Неприятно ми е да прибягвам до средства, които църквата винаги е критикувала, когато се прилагат от светските власти. Но има един закон, който стои над личните ми чувства и ги ръководи. Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза,
Стрелците се наведоха, за да повдигнат ключаря, но той им се опъна и даде знак, че иска да говори. Разрешиха му; той заговори, но отронваше думите трудно, речта му приличаше на говор на пияница, в нея имате нещо непристойно. Постепенно обаче се съвзе и си възвърна енергията, с която преди малко бе правил своите признания и в която имаше нещо диво.
— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.
Гледаше околните съучастнически, като се смееше. Но това беше смехът на обезумял човек, въпреки че, както ми напомни после Уилям, този обезумял човек бе имал съобразителността да повлече след себе си и Салваторе, за да си отмъсти за неговото доносничество.
— Как така можеше да заповядваш на дявола? — настоя Бернар, за когото това бълнуване означаваше пълно признание.
— И ти знаеш как, човек не може да си има работа толкова години с тия, у които се е вселил дяволът, без да придобие техните навици! Знаеш, знаеш, палач на апостоли неден! Вземаш черна котка, нали така, която да няма бял косъм (и ти го знаеш), и връзваш четирите й лапи; в полунощ я отнасяш на някое кръстовище и викваш колкото ти глас държи: Велики Луцифере, императоре на пъкъла, аз те вземам и те вселявам в тялото на моя враг така, както държа сега в ръцете си тази котка, и ако ти причиниш смъртта на моя враг, на следния ден в полунощ, на същото това място аз ще ти принеса в жертва тази котка и ти ще сториш това, което ти заповядвам със силата на магията, която сега упражнявам според тайната книга на свети Киприан, в името на всички предводители на несметните пълчища на пъкъла — Адрамелех, Аластор и Азазел, които аз сега моля заедно с всички техни събратя… — Устните му трепереха, очите му аха да изхвръкнат от орбитите и започна да се моли или по-точно сякаш се молеше, но отправяше призивите си към всички предводители на адските пълчища… — Абигоре, съгреши за нас… Амон, смили се над нас… Самаел, освободи ни от доброто… Белиал елейсон… Фокалор, тласни ме към моята поквара… Хаборим, да кълнем Господа… Заебос, разтвори ми ануса… Леонардо 248 , поръси ме с твоята сперма и…
248
Все названия на предводителя на тъмните сили у различните народи.
— Стига, стига! — викаха присъстващите и се кръстеха. И добавяха: — Прости ни, Господи!
Ключарят замлъкна. След като изрече имената на всички тия дяволи, той се простря ничком, а от разкривената му уста през скърцащите му зъби се стичаше белезникава пяна. Макар и оковани във вериги, ръцете му се разтваряха и свиваха конвулсивно, от време на време подритваше с крака. Като видя, че започвам да тръпна от ужас, Уилям сложи ръка на главата ми, после ме стисна
— Учи се — рече той. — Подложен на изтезания или заплашен с изтезания, човек казва не само това, което е извършил, но и това, което би искал да стори, макар и да не го е съзнавал. Сега Ремиджо желае с цялата си душа да умре.
Стрелците отведоха ключаря, който продължаваше да се гърчи. Бернар събра документите си. После огледа присъстващите, които стояха като вцепенени от смущение.
— Разпитът приключи. Обвиняемият, който призна своите престъпления, ще бъде отведен в Авиньон, където ще се състои окончателният процес при строго спазване на истината и на справедливостта; едва след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.
Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.
Ден пети
ВЕЧЕРНЯ
Когато Убертино побягва, Бенций започва да съблюдава законите, а Уилям размишлява за различните видове похотливост, с които се е сблъскал същия ден
Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.
— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.
Микеле поклати глава:
— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.
— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.
— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.
Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?