Името на розата
Шрифт:
— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.
— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите,
Абатът се навъси и го запита:
— Защо не си ме уведомил за това твое споразумение с ключаря? Библиотеката не съхранява неща, собственост на монасите! — Абатът подчерта, че манастирът няма нищо общо с цялата работа.
— Господине — отвърна смутен Малахий, — стори ми се съвсем дребна работа. Сгрешил съм неволно.
— Разбира се, разбира се — рече любезно Бернар, — ние всички сме убедени, че библиотекарят е действал без умисъл; доказателство за това е искреността, с която сътрудничи на съда. Моля най-сърдечно Ваше Преподобие да не му търсите отговорност за тази непредпазливост. Ние вярваме на Малахий. Искаме от него едно — да ни потвърди под клетва, че писмата, които ще му покажа, са същите, които ми даде тази сутрин, че са същите, които му е дал преди години Ремиджо от Вараджине, след като е дошъл в манастира. — И показа два пергаментови листа, които взе от листата, сложени на масата. Малахий ги погледна и изрече спокойно:
— Заклевам се във всемогъщия Бог отец, в Пресветата Дева и във всички светии, че е така и че така е било.
— Достатъчно — рече Бернар. — Малахий от Хилдесхайм, вие сте свободен.
Докато Малахий вървеше с наведена глава, малко преди да стигне до вратата, откъм групата любопитни, струпали се в дъното на залата, долетя глас:
— Ти му криеше писмата, а той ти показваше задниците на послушниците в кухнята!
Неколцина прихнаха да се смеят. Малахий забърза, като блъскаше с лакти наляво и надясно; готов съм да се закълна, че гласът беше на Аймаро, но тия думи бяха изречени с фалцет. Абатът пламна като божур, викна да пазят тишина, заплаши всички с най-строги наказания, като нареди монасите да напуснат залата. Бернар се усмихваше най-нахално, в единия ъгъл на залата кардинал Бертрандо се наведе към Жан д’Ано и му каза нещо, а той закри устата си с ръка и закима с глава, сякаш кашляше. Уилям ми каза:
— Ключарят е грешал плътски не само за свое удоволствие, ами е бил и сводник. Но за Бернар това няма никакво значение; или има значение дотолкова, доколкото поставя в неудобно положение императорския посредник Абон…
Но думите му бяха прекъснати именно от Бернар, който го запита:
— Бих искал да знам от вас, брат Уилям, за какви писма сте разговаряли тази сутрин със Северин, когато ключарят ви е чул и се е подлъгал.
Уилям не трепна от погледа му.
— Точно така, подлъга се. Ние разговаряхме за един екземпляр от трактата на Аюб ал Рухави за кучешкия бяс, една чудесна научна книга, която вие сигурно познавате и която сигурно често ви е била много полезна… Бесът, казва Аюб, може да бъде разпознат по двайсет и пет очевидни признака…
Бернар, който принадлежеше към ордена на „Dominicanes“ 247 , не сметна за уместно да поведе още една битка.
— Значи е ставало дума за неща, които нямат нищо общо с нашия въпрос — побърза да каже той и продължи следствието.
— Да се заловим отново с теб, брате минорит Ремиджо, дето си много по-опасен от бясно куче. Ако тия дни брат Уилям бе обръщал по-голямо внимание на пяната на еретиците, отколкото на пяната по устата на кучетата, може би и той щеше да открие каква змия се е свивала в манастира. Да се върнем на писмата. Сега знаем със сигурност, че те са били у теб и че си взел мерки да ги скриеш, сякаш са били отровни неща, и че дори си убил… — Вдигна ръка, за да предотврати опит за отричане. — …Но за убийството ще говорим по-късно… и си убил, казах, за да не попаднат в ръцете ми. Признаващ ли, че тия писма са твои?
247
„Кучета на Господа“ — подигравателно обяснение
Ключарят не отговори, но мълчанието му беше доста красноречиво. Поради това Бернар продължи:
— Какво представляват тези писма? Това са два листа, изписани собственоръчно от ересиарха Долчино малко преди да бъде заловен, и които той връчил на свой довереник, за да ги предаде на другите му сподвижници, пръснати из цяла Италия. Бих могъл да ви прочета всичко, казано в тях, да чуете как Долчино, предчувствайки предстоящия си край, възлага своите надежди — така казва на своите събратя — на демона! Утешава ги, като ги уведомява, че макар оповестените в тези писма дати да не съвпадат с датите, посочени от него в предишните му писма — в които той обещавал, че през 1305 година всички свещеници щели да бъдат изтребени от император Фридрих, — все пак това изтребление не било далеч. Но ересиархът отново лъже, защото оттогава са минали повече от двайсет години и нито едно от пагубните му пророчества не се е сбъднало. Но ние не трябва да обсъждаме това достойно за присмех нахалство, а обстоятелството, че Ремиджо е носел тези писма. Все още ли ще твърдиш, еретични и дръзки монахо, че не си имал нищо общо със сектата на лъжеапостолите?
Ключарят не можеше повече да отрича.
— Господине — отвърна той, — младостта ми бе изпълнена с грешки — от пагубни по-пагубни. Когато научих за проповедите на Долчино, тъй като вече бях прелъстен от грешките на монасите, отдали се на беден живот, повярвах на словата му и се присъединих към неговата банда. Да, аз бях с тях край Бреша и край Бергамо, бях с тях в Комо и Валсезия, с тях потърсих убежище на Голата стена и в долината Раса и накрая на връх Ребело. Но не съм участвал в нито едно злодеяние, а когато те вършеха грабежи и насилия, аз все още носех у себе си кротостта, присъща на чадата на Франциск, и именно на връх Ребело казах на Долчино, че нямам сили да участвам повече в тяхната борба; той ми разреши да си отида, защото — заяви той — не желаел да води със себе си малодушни. Единствено ме помоли да отнеса тия писма в Болоня…
— На кого? — запита кардинал Бертрандо.
— На неколцина от неговата секта, мисля, че още помня имената им, и щом си ги спомня, ще ви ги кажа, господине — побърза да го увери Ремиджо. И изреди няколко имена, които кардинал Бертрандо очевидно знаеше, защото се усмихна доволен, като кимна съучастнически на Бернар.
— Много добре — рече Бернар и записа имената. После запита Ремиджо: — А защо сега ни издаваш приятелите си?
— Господине, те не са мои приятели; доказателство за това е, че аз изобщо не им връчих писмата. Сторих дори нещо повече — казвам го сега, след като толкова години се опитвах да го забравя; за да мога да напусна онези места, без да бъда заловен от войската на епископа на Верчели, която ни чакаше в равнината, аз успях да вляза във връзка с някои от неговите хора и срещу пропуск, който ми дадоха, им посочих откъде трябва да минат, за да нападнат укрепленията на Долчино. Така че част от успеха на силите на църквата се дължи на моето сътрудничество…
— Много интересно. Това ни уверява, че ти не само си бил еретик, ами и подлец и предател. Но това не променя твоето положение. Днес, за да се спасиш, се опита да обвиниш Малахий, въпреки че ти е сторил услуга; по същия начин тогава, за да се спасиш, си предал другарите си по грях на правосъдието. Предал си техните тела, но никога не си изменял на тяхното учение, запазил си тия писма като реликви, надявайки се някой ден да имаш и смелостта, и възможността да ги връчиш, без да се излагаш на опасности, за да бъдеш отново приет с добро око от лъжеапостолите.
— Не, господине, не — повтаряше ключарят, целият плувнал в пот, с треперещи ръце. — Не, кълна ви се, че…
— Клетва! — рече Бернар. — Ето още едно доказателство за твоето лукавство! Искаш да се закълнеш, защото знаеш, че аз знам, че еретиците вадденси са готови на всякакви хитрости, готови са дори да умрат, но да не се закълнат. А ако са подтиквани от страх, се преструват, че се заклеват, и мълвят лъжеклетви! Но аз знам много добре, че ти, проклета лисицо, не си от сектата на лионските бедняци и се опитваш да ме убедиш, че не си това, което не си, за да не кажа, че си това, което си! Заклеваш се, така ли? Заклеваш се, за да бъдеш оправдан, но една клетва не ми е достатъчна, така да знаеш! Мога да поискам да се закълнеш един, два, три, сто пъти, колкото поискам. Знам много добре, че вие, лъжеапостолите, прощавате на тия, дето се заклеват и лъжат, за да не изменят на сектата! Затова всяка твоя клетва ще бъде още едно доказателство за твоята вина!