Името на розата

Эко Умберто

Тези и други чудесии бяха изобразени на този портал. Но те не будеха тревога, защото не изобразяваха злините по тази земя или мъките в пъкъла, а свидетелстваха, че благата вест бе обходила всички познати краища от земята и се разпростира и към непознатите; поради това порталът звучеше като радостно обещание за съгласие, за постигнато единство в словото Христово, на блестящо съжителство.

Добро знамение, рекох си аз, за срещата, която ще стане отвъд този праг, на която хора, станали врагове един на друг поради противоположни тълкувания на Евангелието, днес може би ще се съберат, за да разрешат своите спорове. Рекох си също, че съм слаб грешник, вълнуващ се от личните си дела, докато в същото време тук предстоеше да стават събития от такова значение за историята на християнския свят. Съпоставих нищожните си страдания с величественото обещание за мир и ведрина, скрепено върху камъка на тимпана. Помолих Бога да ми прости слабостта и прекрачих по-спокоен прага.

Още щом влязох, видях двете делегации в пълен състав, седяха една срещу друга на наредени в полукръг столове, разделени от маса, зад която бяха седнали абатът и кардинал Бертрандо.

Тръгнах с Уилям, за да водя бележки; той ме заведе при миноритите, където седяха Микеле със своите хора и други францисканци от папския двор в Авиньон; срещата не биваше да изглежда като дуел между италианци и французи, а като диспут между привържениците на францисканските правила и техните критици,

и едните, и другите обединени от здрава католическа вярност към папския двор.

Заедно с Микеле Чезена бяха брат Арналдо от Аквитания, брат Хю от Нюкасъл и брат Уилям Ануик, които бяха взели участие в капитула в Перуджа; а освен това до тях се намираха епископът на Кафа и Беренгарий Талони, Бонаграций Бергамски и други минорити от авиньонския двор. На отсрещната страна седяха бакалавърът от Авиньон Лоран Декоалкон, епископът на Падуа и Жан д’Ано, доктор по теология в Париж. До мълчаливия и замислен Бернар Ги седеше доминиканецът Жан дьо Бон, когото в Италия наричаха Джовани Далбена. Този човек, ми обясни Уилям, преди години бил инквизитор в Нарбон, където осъдил мнозина бегарди и монаси просяци; но тъй като бил обявил за ерес не друго, а съждение, отнасящо се до бедността на Христос, срещу него се надигнал Беренгарий Талони, който бил лектор в тамошния манастир и писал на папата. По онова време Йоан още не бил взел решение по този въпрос и повикал и двамата, за да разискват, но без да се стигне до някакво решение. Така че малко по-късно на капитула в Перуджа францисканците застанали на становището, за което вече споменах. Имаше и още хора от Авиньон, между тях и епископът на Албореа.

Заседанието бе открито от Абон, който сметна за нужно да припомни в общи линии последните събития. Той спомена, че в лето Господне 1322 капитулът на миноритите, станал в Перуджа под ръководството на Микеле Чезена, бе постановил със зряло и мъдро решение, че Христос, за да даде пример на съвършен живот, и апостолите, за да се съобразят с неговото учение, никога не са притежавали нищо, било като собственост, било като владение, и че тази истина била предмет на здрава католическа вяра, както се вижда от цитатите от каноническите книги. Поради това отказът от собственост върху всичко бил нещо свято, към това правило за светост са се придържали първите членове на воюващата църква. Към тази истина се придържал през 1312 година и съборът във Виен и самият папа през 1317 г., в главата за статута на миноритите, с която започва Quorundam exigit, определил решенията на споменатия събор като съставени в дух на светост — ясни, здрави и зрели. Поради което капитулът в Перуджа, решавайки, че това, което е било винаги одобрявано от Светия престол като здрава доктрина, трябва да се смята прието веднъж завинаги и че по никакъв начин не трябва да се отклоняваме от него, не бил направил друго, освен да потвърди това решение на събора, скрепено с подписа на учители по свещената теология, като брат Уилям от Англия, брат Хенрих от Германия, брат Арналдо от Аквитания, от провинциали и министри; и с печата на брат Николас, министър на Франция, на бакалавъра брат Уилям Блок, на генералния министър и на четирима провинциални министри, брат Томазо от Болоня, брат Пиетро от провинцията на свети Франциск, брат Фернандо от Кастело и брат Симоне от Турония. Но, добави Абон, на следната година папата издаде декреталията Ad conditorem canonum, против която се обяви брат Бонаграций Бергамски, смятайки я за противоречаща на интересите на своя орден. Тогава папата откачи тази декреталия от вратите на катедралата в Авиньон, където бе окачена, и я поправи на няколко места. Но всъщност я направи още по-рязка; доказателство на това е, че брат Бонаграций бе държан цяла година в затвора. За строгостта на папата не можело да има никакво съмнение, защото същата година той издаде известната на всички Cum inter nonnullos, с която осъди окончателно тезисите на капитула в Перуджа.

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.

— Не точно така — опита се да посредничи Абон.

— По същество е така — отвърна рязко Бертрандо. И добави, че именно за да противодейства на неуместната намеса на императора, папата бил принуден да издаде декреталията Quia quorundam и че накрая поканил най-строго Микеле Чезена да се яви при него. Микеле изпратил писма, в които се извинявал, че бил болен, нещо, в което никой не се съмнявал, и изпратил брат Йоан Фиданца и брат Умиле Кустодио от Перуджа. Но стана така, продължи кардиналът, че гвелфите 237 от Перуджа уведомиха папата, че брат Микеле не само не е болен, ами поддържа връзка с Лудвиг Баварски. Така или иначе, било каквото било, сега брат Микеле изглеждал здрав и бодър, затова го очаквали в Авиньон. Пък и било по-добре, съгласи се кардиналът, да се обсъди предварително — както става сега — пред разумни люде и от двете страни това, което Микеле ще каже на папата, тъй като в края на краищата целта на всички е да не се изострят конфликтите и да се уреди по братски един спор, който не трябва да има място между един любещ баща и преданите му чада, спор, разпалван единствено поради намесата на светски лица, били те императори или викарии, които нямат нищо общо с проблемите на Светата църква майка.

237

Гвелфи — членове на средновековна партия в Италия (XII-XIV в.), поддържаща папата. Техни противници били гибелните, привърженици на императора.

Но ето, че взе думата Абон и каза, че макар да е духовно лице и абат от орден, на който църквата дължи толкова много (шепот, израз на почит и уважение, премина и от двете страни на полукръга), той — поради много причини, на които по-късно щял да се спре брат Уилям от Баскервил — все пак смята, че императорът не трябва да остане настрана от тези въпроси. Но, продължи Абон, въпреки това било правилно първата част от дискусията да стане между папските пратеници и представителите на онези чада на свети Франциск, които със самия факт, че са дошли на тази среща, показват, че са най-предани чада на папата. След това прикани брат Микеле или някой от негово име да изложи становището, което той възнамерява да поддържа в Авиньон.

Микеле каза, че за негова голяма радост и вълнение сред тях тази сутрин е и Убертино от Казале, от когото самият папа през 1322 година бил поискал обосновано изложение по въпроса за бедността. Затова именно Убертино можел да изложи накратко с яснота, фудиция и страстна вяра — качества, призната му от всички — основните точки от непоклатимите схващания на францисканския орден.

Убертино се надигна; щом заговори, разбрах защо е предизвиквал такъв възторг и като проповедник, и като човек от двора.

Със страстни жестове, с убедителен глас, с очарователна усмивка, с ясна и последователна мисъл той прикова вниманието на слушателите през цялото време, докато говореше. Започна с високо ерудирано изложение за причините, подкрепящи тезисите от Перуджа. Най-напред — каза той — трябва да се признае, че Христос и неговите апостоли имали двояко положение, защото са били прелати на църквата на Новия завет и по този начин притежавали власт да разпределят и отсъждат, за да дават на бедните и на служителите на църквата, както е записано в четвъртата глава от Деянията на Светите апостоли, и това не се оспорва от никого. Но освен това Христос и апостолите трябва да бъдат разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris 238 , защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori 239 е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея 240 , като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.

238

„За нашите блага“.

239

„Небесно право“ и „обществено право“.

240

Първо послание до Тимотей — книга в новозаветния дял на Библията, едно от двете послания на апостол Павел, писани до неговия ученик Тимотей, епископ на град Ефес, Мала Азия.

Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.

Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:

— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек 241 . Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!

241

Мелхиседек — цар на Салим в Ханаан (Палестина); в библейския разказ за него не се споменава чий син е и затова се смята като персонаж без родословие.