История с кучета
Шрифт:
— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.
— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.
Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.
— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.
— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!
— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.
— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?
— Спиридон Драгнев го уби!
Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.
— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?
— Аз.
— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?
— Аз.
— Кой изнасяше информацията?
— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.
— Кому предава сведенията Драгнев?
— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.
— Радиосеансите еднолични ли са?
— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.
— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?
— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.
— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?
— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!
И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.
В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“
При Анастаси се отби за няколко минути.
— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!
— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.
— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!
— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?
Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.
— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.
— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?
— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!
— Заради лулата?
— Не вярвам!
— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?
— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.
— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.
— Както искаш! — каза Авакум.
— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?
— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.
— Хм — казаха оттатък.
— Е? — попита Авакум.
— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?
— След десет!
Оттатък хлопнаха телефона.
Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.
— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.
— Слушам! — каза тихо капитан Петров.
— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.
— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.
Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.
Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.
— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?
— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.
— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.
— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.
— Нали ви казах да си вземете мушами!
Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:
— Има ли пови локви? Другият отговори:
— Само две.
— Тогава взимай! — каза първият.
— Това ли е всичко? — попита вторият.