История с кучета
Шрифт:
— Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче — един лъскав черен форд.
— Защо Форд? — погледна го някак озадачено бай Спиро.
— Според човека и колата! — усмихна му се Авакум.
— Не разбирам за какво намекваш! — каза бай Спиро. — Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!
— Но с някои хора се събираш, все пакт — настоя Авакум.
— Е, с доктора например, разбира се!
— Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?
— Какво?
— Затова ли искаш
— Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.
— С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?
— Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.
Като слушаше тоя диалог между двамата, Анастаси имаше чувството, че изведнъж се е намерил в небрано лозе, толкова му беше неудобно. Думите си бяха думи, а зад тях един ловец се прицелваше в жертвата си, но и жертвата се готвеше да улови ловеца за гушата.
— Ти с никого не се виждаш и с никого не приказваш, така ли?
— Имах едно момче в кръчмата, ячко беше, но страдаше от един лош недостатък, да ме разпитва.
— И какво стана с това момче?
Бай Спиро сви юмрука си и многозначително поклати глава. Беше страшно да се гледа такъв нечовешки юмрук.
В трапезарията стана тихо. Авакум повдигна чашата си.
— За твое здраве, бай Спиро!
— Наздраве, приятелю.
Пак замълчаха. Чуваше се как дъждът тихичко почуква по стъклата на широките прозорци.
— Струва ми се, че пред прозорците са застанали някакви хора, бай Спиро. Би ли погледнал?
Бай Спиро се изправи, дойде до прозореца и залепи лице за стъклото. Навън наистина стояха трима мъже. Бяха облечени в мушами.
— Вдигни ръцете си нагоре и да не си помръднал! — извика Авакум и със скок на добре трениран атлет се намери почти мигновено зад гърба му.
Бай Спиро повдигна ръцете си и още докато ги повдигаше нагоре, огромното му тяло като че ли изведнъж омекна и се смали. Най-напред Авакум извади от вътрешния джоб на сакото му пружинката, която беше взел от Анастаси, после измъкна от специална презрамка под лявата му мишница тежък автоматичен „Валтер“ и шеговито го почука по гърба.
— Надявам се, че не е зареден с позивни радиосигнали и шифрограми! — засмя се той. — Как можа наистина да ти хрумне такава великолепна идея?
В трапезарията влязоха двама мъже, от мушамите им се стичаше вода.
— Ако не бях сглупил да се залепя за прозореца, ти щеше да чуеш едни радиосигнали, ама нейсе! — той махна с ръка.
— Човешко е да се греши! — разпери ръце Авакум. Той постави на масата един бял лист, молив и като ги посочи на бай Спиро, заповяда:
— Сядай и пиши: „Заминавам за няколко дни до София! Подпис: Сп. Драгнев“. Къде имаш кабърчета?
— В чекмеджето на бюрото — отговори глухо бай Спиро.
— Анастаси! — обърна се Авакум към приятеля си. — Бъди добър да закачиш това листче на външната врата. По този начин, любезни, и ти ще вземеш участие в едно народополезно дело!
Преди да го изведат, бай Спиро рече на Авакум:
— Има нещо нередно в тази работа. Да ти кажа ли в какво се състои?
— Кажи — усмихна се Авакум.
— Не е редно гостенин да арестува хазаина си!
— Още по-нередно щеше да бъде, ако хазаинът беше застрелял гостенина си!
— Хм! — каза бай Спиро. — И ти си прав!
Авакум спря волгата пред ресторанта, поиска да му дадат хляб, колбаси и бутилка червено вино и отново потегли с Анастаси за бившата кръчма на бай Спиро. Валеше силно, чистачките скърцаха по стъклото, пред колата светваха и изчезваха нишките на дъжда.
По пътя Авакум разказа на Анастаси за находките си в пушката и бюста. А когато стигнаха, Анастаси се зае да припече няколко филии хляб, Авакум наряза колбаси и напълни чашите с вино. Тази вечер Анастаси едва преглъщаше, но Авакум яде с голям апетит. После разтребиха масата и Авакум се съсредоточи над намерените предмети, започна да разговаря с тях като с живи същества.
— Ето ги пружинките! — рече той. — Те са две и двете имат по една запоена пластинка на края. Едната пластинка е чиста, по другата личат следи от някакво втвърдено лепило. Тази с лепилото е работела, извършвала е някаква работа. Каква? Много просто, изтласквала е нещо, изхвърляла е на разстояние някакъв малък предмет. По всичко личи, че това са силни пружини и че предметът, който са изхвърляли, е летял с голяма скорост. Така. Но за да може да лети с голяма скорост един предмет, изхвърлен от пружина, той трябва да получи предварително ускорение в затворено пространство, каквото, да речем, е една цев. Ето, като цевта на това пищовче. „Made in Germany“. Германско. Едно време и у нас правеха такива пищовчета. Натегнатата пружина блъска силно една тапа, тя получава ускорение в цевта и отлита надалеч…
Изведнъж Авакум се развълнува силно, той се изправи от мястото си и започна бързо да се разхожда напред и назад.
— Знаеш ли какво ми дохожда наум? — обърна се той към Анастаси. — Ако обикновените телени пружинки изхвърлят една тапа на разстояние десет метра, на какво разстояние и с каква сила биха изхвърлили същата тапа тия стоманени пружини, ако бъдат поставени в едно детско пищовче като това? — Той посочи трофея си. — Аз те уверявам, че ако въпросната „тапа“ има острие, тя би могла да се забие дори в черепа на един кон!
— Е, и какво от това? — усмихна се Анастаси.
— Sancta simplicitas! 4 — възкликна Авакум. — Ами ако това острие бъде намазано със силно действуваща отрова? Чакай, нещо повече: ако отровата, смесена с някаква смола, сама се превърне на острие, изстрелвано в определена цел от стоманената пружина?
Анастаси сложи ръка на гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.
Някое време и двамата мълчаха.
— Мислиш ли, че в пищовчето има пружина? — попита Авакум.
4
Свещена простота! (лат.)