История с кучета

Гуляшки Андрей

— А мислиш ли, че аз я разбирам?

— Ако бях вярващ, щях да се прекръстя!

Авакум повдигна рамене и започна бавно да пълни лулата си. След като изпрати във въздуха първото колелце, той каза на Петров:

— След един час заминавам за село Воднянци при моя стар приятел Анастаси Буков. Запиши си наум следното: първо, да се постави под денонощно наблюдение майката на Прокопи Сапарев, доктор Юлия Сапарева; второ, довечера ще чакам да ми се обадиш в 23,00 часа. За позивните и за кода сме се разбрали. Имаш ли още въпроси?

— Да. Допускате ли, че Прокопи има чичо, макар баща му да не е имал брат?

— Не изключвам!

— Domine, non sum dignus! —

разпери ръце капитан Петров.

— Да се надяваме, че ще докажем обратното! — усмихна се скромно Авакум.

* * *

В три часа следобед от Н излязоха две коли. Първата беше на полковник Горанов, той отиваше в София да докладва хипотезата си и да иска отстраняването на Авакум. Във втората кола пътуваше Авакум, той отиваше в село Воднянци при своя стар приятел Анастаси.

Не валеше като снощи, но времето беше сумрачно, навъсено, тежки облаци бяха надвиснали ниско над равнината. Из блоковете, ширнали се като черни безбрежни реки от двете страни на магистралата, не се мяркаше ни машина, ни жива душа. Летяха на малки ята гарвани, царуваше безлюдие, времето като че ли беше спряло за някой и друг ден в ничията земя между есента и зимата. Есента се бавеше, зимата не бързаше и светът не знаеше какво да чака — дъжд или сняг. Гарваните крещяха нещо на своя си език и не изглеждаха недоволни, най-красивото време за тях беше навъсеното, най-сладкият сезон — последните мрачни дни на есента.

Относно времето хората не се разбираха с гарваните, но Авакум правеше изключение. Есента беше неговата пролет, а последните дни на есента — неговият месец май. Поради тези причини той беше в добро настроение, а интересната задача, която му предстоеше да реши, правеше доброто му настроение още по-бодро. Тази задача сякаш идеше по поръчка. Колкото наближаваше времето за оттегляне, толкова той се безпокоеше за последните усилия, в които щеше да впрегне ума и сърцето си: щяха ли да бъдат достойни за възможностите му, или съдбата щеше да му изиграе един долен номер в лебедовия му час. Случаят „ЗСС“ не беше, разбира се, изключителен, нямаше размаха на Момчиловската афера, но съдържаше едно странно противоречие между факти и логика, между доказателства и достоверност и тази чудновата противоречивост създаваше мъчнотии, над които си струваше да си блъска главата. Той беше благодарен на съдбата си, че го сблъскваше с подобни случаи, доволен беше от времето, че не го изтезаваше със слънце и ясно небе, затова равномерното боботене на мотора действуваше на нервите му като бодра песен, а унилият пейзаж наоколо извикваше в душата му светли спомени от неговия не кой знае колко дълъг и весел живот.

Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.

Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ — помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която

го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото — предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.

Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.

— Вие ли сте приятеля на доктора? — избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.

— Да речем! — отговори уклончиво Авакум.

— Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! — каза старият Драгнев. — Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! — кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. — С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! — Той отвори вратата и направи път на Авакум. — И стопаните на волгата уважавам! — допълни той.

— Какъв стопанин — усмихна се сдържано Авакум. — Не виждате ли, че колата има бял номер?

— Това е подробност! — рече старият Драгнев. — Аз обикновено гледам човека, а после номера!

Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.

— Тук е влажничко! — рече той. — От блатото иде голяма влага.

— Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?

— Казвам се Спиро Драгнев — представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. — Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма — той чукна с крак по пода. — Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.

— Това кръчма ли е било? — огледа се любопитно, Авакум. — И вие сте били кръчмаря?

— Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!

— Мога! — усмихна се Авакум.

— Вятър! — смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: — Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!

— Я гледай! — засмя се Авакум.

— Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.

— Какво ловите? — попита Авакум.

— Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.

— Това вашата пушка ли е? — попита Авакум, като кимна с глава към стената.

— Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!

— Оня ден нямаше дъжд.

— Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?

— Не разбирам от пушки.

— Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.

— Пушката е хубава, личи си!

— „Винчестер“.

— Купили сте я от чужбина?

— А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.

— Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?

— И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!

— Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?

— Познавам.

— И блатото познавате като петтях си пръста?

— И блатото.