История с кучета
Шрифт:
— И така, вие не ме съветвате да живея там?
— Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам — там не е за нежни хора като вас!
— Против плъховете имам сигурно химическо средство — рекох аз. — А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!
На другия ден аз наех под наем старата кръчма.
Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и
— Отивате там на ваша отговорност! — рече ми той. — Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.
— И вие ли? — учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: — Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?
— Там са пропадали хора — каза председателят. — Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… — той повдигна пръст: — На ваша отговорност!
— Няма да ми се случи! — рекох. — Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.
— Това е разумно — кимна ми председателят. И все пак…
Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.
Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.
На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.
— И тъй — поклати той глава и мрачно се усмихна. — Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.
— Че защо да не я наема! — рекох. — По-добре ли ще се чувствувам тук?
Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:
— В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.
— Когато пожелаете! — засмях се аз.
Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.
На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.
— Като сте рекли да минете по тези места — рече ми той, — искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.
— Не бойте се! — рекох. — Аз не съм вчерашен.
— То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден — през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш — на същото място гьол!
— Е, хубаво! — рекох. — Дълбоки ли са тези гьолове?
— Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.
— Е, ще се окалям малко, какво да се прави! — позасмях се и махнах с ръка.
— Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!
— Непременно! — рекох. — Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.
Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.
Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума — нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол — една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете тръпки. Ами ако дъното на гьола се намираше на два или на три метра под повърхността?
В толкова дълбока тиня може да се удави дори един бивол, камо ли човек!
В самия пъп на гьола се появи мътен мехур, колкото човешка глава, постоя миг-два и се разпука. Стори ми се, че около мен замириса по-силно на сяра.
Продължих нататък по просеката и скоро зърнах от дясната си страна друг гьол, по размери почти като първия, покрит с корички от тиня. Коричките бяха подвити по краищата си и в каналчетата, които се бяха образували помежду им лъщеше мазна и лъскава кал, черна като катран. На десетина крачки встрани се извисяваше към небето една канадска топола. Приближих я предпазливо, откърших един дълъг клон, поокастрих го с ножчето си, после се наведох над гьола и бръкнах с него между две плочки от кал. Клонът — да имаше не по-малко от метър и половина — потъна навътре като в бучка масло и дъно не достигна.
Аз съм храбър човек, но понеже не съм романтик, а гледам трезво на нещата, казах си наум: „Бай ми, бабо, да не се подхлъзна някой път на такава кора!“
Просеката ме отведе до средата на блатото и там видях вече вода. Това беше едно езерце, двадесетина метра дълго и около десет широко. По камъша, който беше избуял околовръст, можеше да се предполага, че тук водата не пресъхва и не се превръща в зловонна и коварна тиня.
Цялата тази местност нямаше повече от 60–70 декара. Тя беше навсякъде нацапана с гьолове и ако човек изпуснеше за минута-две ориентира си, тоест просеката, която свързваше левия и десния бряг на блатото, рискуваше наистина да се удави, и то по най-мъчителен и мизерен начин — в калта. „Ами когато паднат мъгли — рекох си — или когато завали сняг и скрие следите на просеката и човек не може да познае кое е гьол и кое — езеро?“