История с кучета

Гуляшки Андрей

— Къде убиха кучетата на моя приятел?

— В блатото.

— Защо?

Старият го изгледа мрачно:

— Вие знаете ли нещо?

— Не.

— И аз не зная.

Старият извади цигари и запуши.

— Аз искам по този повод да поговоря с вас.

— За кучетата ли?

— Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?

— Вие наричате това място „проклето“?

— То е по-лошо от проклето, другарю,

уверявам ви! И аз ще ви кажа защо. Тук обикалят тъмни сили, разбирате ли! Когато пътят минаваше оттук, на това място дохождаха чужденци, туристи, транзитни, всякакви. Гешефти с валута се въртяха тука, със злато и с много други работи. Сега мястото е същото, макар и кръчмата да я няма. Мнозина от предишните пак дохождат. Така си мисля, тоест предполагам. Дохождат! Навярно те са светили маслото на кучетата. Кой друг? Някой ден ще натикат в гьоловете на блатото и самия доктор! Той трябва да се махне час по-скоро, докато е време! Вие сте му приятел, посъветвайте го!

— Защо не сте съобщили в милицията?

— Как да не съм? Съобщих им! На два пъти устройваха засади и нищо. Усъмниха се, че ги баламосвам.

— Защо не откриха нищо?

— Нямали са късмет.

— В какъв смисъл?

— През тия нощи, когато те устройваха засадите си, никой от ония не е дохождал. Или пък някой вътрешен ги е осведомил. Където играе голямата пара, там всичко е възможно!

— Докато си държал кръчмата, бай Спиро, не се ли изкуши да влезеш и ти в играта?

— Бога ми, не! Защо ми са били игри? Аз печелех! Стигаше ми.

— Шегувам се! — каза Авакум. — За да стане човек контрабандист, трябва да има специална нагласа. — Той се засмя: — А нагласата се нагласява от майката природа, нали така?

— Само така. Едни хора ги бива за контрабандисти, а други — за митничари!

— Туй е умно казано, бай Спиро, браво!

Той се доближи до пушката, сложи ръце на хълбоците си и зацъка с език.

— Хвана ти окото моята пушка! — провикна се бай Спиро.

— Което е истина, истина е! — каза Авакум. — Това не е пушка, а разкош! Я покажи, бай Спиро, как се стреля с пушката! През цевта ли се пълни?

— Ти луд ли си! — възмути се до немай къде бай Спиро. — Коя съвременна пушка се пълни през цевта. Ти, чоджум, си останал със сто години!

— Може и да съм изостанал! Покажи!

За миг веждите на бай Спиро трепнаха, за миг той погледна втренчено Авакум в лицето, после тази мимолетна тревога отмина и в очите му отново изгря привичната снизходителна усмивка.

— Ей тъй се стреля, момче! — повдигна се от стола си бай Спиро и откачи пушката. — Натиска се ей това копче, тъй, пушката се разполовява, ето го затвора, виждаш ли го? В цевта има патрон. Виждаш ли го? Бам, затваря се, и пушката е готова за стрелба, разбра ли?

— Не съвсем, но горе-долу!

— То и не бива повече да знаеш, че с тия, дето уж знаят, стават най-често бели!

Докато двамата разговаряха въодушевено на оръжейно-ловни теми, навън притъмня съвсем, а след някое време пристигна и Анастаси —

смутен заради закъснението си и развълнуван до сълзи от срещата си с Авакум.

— Ето — каза бай Спиро, като потриваше ръце и гледаше дружелюбно Анастаси, — ние решихме с твоя приятел най-важния въпрос и аз съм предоволен, че тъй се случи — да се видим с него, преди ти да пристигнеш!

— Какво сте решавали! — учуди се Анастаси, като погледна любопитно Авакум.

Авакум повдигна рамене, а бай Спиро рече:

— Решихме, че трябва да се махнеш час по-скоро оттук! Туй място не е за теб. Вчера очистили кучетата ти, а утре може да очистят и теб!

Авакум се усмихна неопределено и Анастаси веднага се досети, че бай Спиро говореше самоволно от негово име. Той отиде до бюрото си, извади от чекмеджето пружинката, която онази сутрин беше намерил до ствола на върбата, и внимателно я сложи на масичката пред Авакум.

— Това нещо открих до мястото, където лежаха кучетата! — посочи той. — Сигурно няма никаква връзка с отравянето им, но го прибрах. Пружинка! Може някой ловец да я е изтървал.

Авакум и бай Спиро така гледаха пружинката, сякаш я гълтаха с очи.

— Ама да! — възкликна гръмогласно бай Спиро и изведнъж сграбчи пружинката в секундата, когато и Авакум се готвеше да стори същото. Изпревари го с половин секунда или по-малко. Той пъхна най-безцеремонно пружинката във вътрешния джоб на дрехата си и чак тогава обясни: — Тази пружинка е изхвръкнала от изхвъргача на моята едноцевка. Оная сутрин рано стрелях патици — тогава е излетяла от леглото си. Ама че търсене падна! Ще те черпя, докторе, голяма услуга ми направи.

Докато той благодареше многословно, Анастаси срещна случайно очите на Авакум и изтръпна. Такъв ядовит упрек имаше в тях! „Какво направи? — сякаш крещяха. — Биваше ли така, кой те караше?“

Беше късно да се иска пружинката обратно. Той се изчерви и въздъхна.

— Услугата наистина е голяма! — каза Авакум. — Ако бях на твое място, бай Спиро — обърна се той интимно към стария, — щях непременно да кажа: „По този случай, момчета, заповядайте ми на гости, да ви почерпя с по чашка коняк и филджанче кафе!“ — И добави, като се обърна към стария: — Както времето е студено, с удоволствие бих ти дошъл на гости! Това време плаче за гости.

— Не сте рекли, не сте дошли? — изправи се бай Спиро. — Моля ви се, ще ми сторите голяма чест!

По лицето на Анастаси премина сянка. Уж беше канил Авакум да си постоят заедно, да поумуват за кучетата, а ето че той се изплъзваше на друго място заради някакъв си коняк! Ами че и той имаше коняк, и кафе му се намираше, защо трябваше да се разкарват? И тъкмо щеше да каже: „Стойте, аз ще ви почерпя!“, Авакум го настъпи скришом по пръстите. Той изненадано го погледна, но лицето му не изразяваше нищо, което можеше да се свърже с тоя таен знак. По прежному той изглеждаше възхитен от поканата на бившия кръчмар и освен доволство и благоразположение, друго не изразяваше.