История с кучета
Шрифт:
„Тази история около свръхсекретните документи може така да запали главата на човек — продължи да мисли Авакум, — че в един нищожен факт да види изключително събитие, какъвто е, да речем, случая с двете отровени кучета на моя приятел. Но нали в нашия занаят ние не бива да разглеждаме събитията сами за себе си, а винаги да ги свързваме с онова събитие, което е главно за момента. Поне в моята практика този принцип не ме е извеждал на фалшива следа!“
Той извади от шкафа пътническото си куфарче, усмихна му се с неопределена усмивка и започна да реди в него някои неща.
„Най-напред трябва да изслушам Петров — рече си той. — Да видим къде е ходил Прокопи и какво съчинение е написал. А сетне трябва
Откъм площада прозвъняха глухо камбаните на общинския часовник. Беше четири часът.
Беше 4 часът.
Той не си легна, а се настани удобно в креслото и затвори очи. Да започва нощта, когато денят вече се задаваше, не беше по неговия вкус. Сутрешните часове в леглото нямаше да го отморят, а щяха само да го размекнат, опитът го беше научил, че леката почивка възстановява силите по-добре от един късно започнат сън.
Последното нещо, което видя пред очите си, преди да се унесе изцяло в сивата мъгла на просъницата, беше лицето на малката ясновидка. То беше устремено към Прокопи, сякаш плаваше към него, и в това нямаше нищо особено. Особеното беше в погледа на мрачния и сопнат човек — нежността, с която я гледаше, съвсем не изглеждаше „братска“, напротив, тя беше изпълнена с копнеж, който сякаш се увиваше като прегръдка около нея, като желание, каквото може да изпитва един мъж към една жена. „А пък ме залъгваше, че я обича по братски!“ — възмути се Авакум. Той се възмущаваше всъщност от себе си, беше допуснал да го заблудят.
После една синкава въздушна вълна се плисна над главата му, разби се на безброй святкащи мехурчета и той престана да мисли.
Всеки път, когато му предстоеше да заминава нанякъде и по необходимост трябваше да се облича по-спортно, той преодоляваше с мъка вътрешната си съпротива срещу разните карирани платове, срещу обувките с дебели подметки, срещу каскетите изобщо и специално — срещу каскетите английски фасон. Той беше фанатично привързан към една строга, макар и малко остаряла елегантност, която зачиташе удобствата, но не им робуваше и която беше по природа чужда на чудатостите, каквито бяха например бомбето, чадърът и прекомерно широкото пардесю на Прокопи. Той се облече „спортно“ в тъмносив костюм без обичайните „карета“, сложи си зимни обувки с нормални подметки и реши да не заменя в никакъв случай тъмния си лоден и широкополата си шапка с мушама и каскет.
Към 8 часа, когато вече оправяше връзката си пред огледалото, готов за излизане, пристигна капитан Петров. Той изглеждаше уморен и недоспал, но в очите му святкаше радостта на човек, който е изпълнил една мъчна задача и има с какво да се похвали.
Най-напред разказа с малко думи, разбира се, как щял да изпусне Прокопи, тъй като жигулата му пристигнала с половин минута закъснение, а през това време бързоходният вартбург заглъхвал вече из южните окрайнини на града. Според него Прокопи е или много самонадеян човек, или много неопитен, тъй като карал на дълги светлини, а се знае, че дъждът отразява дългите светлини нагоре и назад като завеса; такава кола може да се открие по заревото й дори през няколко напречни улици. И така се случило, че той напипал вартбурга на разклона двайсетина секунди, преди да зацепи за Пловдив. Понеже се боял да не изпусне писмото, помолил пловдивското управление да му помогне с една насрещна кола. Инцидентът бил предизвикан на „законни начала“, понеже Прокопи карал с над 100 км в час. Избухливият инженер се нахвърлил върху „негодника“, дето му препречил пътя, онзи, „без да иска“, го засегнал малко с лакътя си по диафрагмата. Така че Петров успял да извади от портфейла му онова писъмце, написано с флумастер, и да го заснеме на филм. Пред Пловдив той предал вартбурга на колегите си, а на връщане отново го поел. В Пловдив Прокопи спрял на бул. „Девети септември“ №31, където живеела майка му, доктор Юлия Сапарева, но не се изкачил до апартамента й — портиерът му се обадил, че докторката щяла да се завърне от дежурство не по-рано от 8 часа. Тогава Прокопи пуснал писмото в пощенската кутия на докторката и без да се бави нито минута, препуснал назад по обратния път.
— В 7 часа пристигнахме, а в 8 часа аз бях готов вече със снимката.
Той извади от чантата си снимката на писмото. С едрия си твърд и нервен почерк Прокопи беше написал само три изречения без каквото и да било обръщение:
„1. Моля те, внуши на оня мръсник, чичо ми, да не се мярка вече в града и да не ми дотяга повече!
2. Предупреди го да ми даде лирите! Утре или в други ден.
3. Иначе ще го убия!“
Нямаше подпис, но датата — „24 октомври, петък“ — беше подчертана с две големи черти. Тонът беше „прокоповски“, това си личеше, но от текста изскачаше една натрапчива мисъл, загатната преди няколко минути от капитан Петров — тоя човек или беше прекалено неопитен, или беше прекалено самоуверен и лекомислено смел. Той говореше за парите нехайно, сякаш лири-стерлинги човек можеше да намери на път и под път. И като се заканваше да убие чичо си, защо трябваше да го заявява писмено и да пише обявата със собствената си ръка? И на края — да пуска обявата в една пощенска кутия, шпертплатено сандъче, което дори еднорък човек би могъл да отвори без всякакви усилия?
— Какво мислиш за това — попита Авакум, като захвърли фотокопието на масата. — От трагичното до смешното има само една крачка, пали?
Капитан Петров беше много уморен и не разбра мисълта му. Той повдигна рамене и рече:
— Колкото и да е смешно, поради своята наивност това писмо показва все пак, че инженер Сапарев има съучастници и че един от тях е навярно неговия чичо!
Авакум го изгледа учудено, направи мълчаливо няколко крачки из стаята и изведнъж се спря:
— Вие казвате, че инженер Сапарев има съучастници, така ли?
— Не ми се вярва да действува сам!
— Виждате го като ръководител на шпионска група?
— Поне като „доставчик“ на секретна информация! Защо?
— Аз съм по-скромен от вас — колебая се дали изобщо да го включа в кръга на заподозрените.
Капитан Петров се изчерви, после силно побледня и изведнъж се почувствува някак неудобно на стола си. Той се изправи, закопча копчето на сакото си, готвеше се да каже нещо, както го изискваше протоколът, но като забеляза добродушно-присмехулните огънчета в очите на Авакум, само се прокашля и отново седна на мястото си.
— Аз съм на заповедите ви! — каза той. — Вие ръководите операцията!
— По-скромен съм от вас и ще ви кажа защо — продължи мисълта си Авакум. — Този път вие се увличате главно по фактите и документите, по доказателствата, а не обръщате никакво внимание на опия моменти, които изглеждат нелогични. Колко пъти сме говорили за това, че на логичното, от една страна, и на нелогичното, от друга, трябва да се обръща еднакво внимание, че логичното и нелогичното трябва да се разглеждат едновременно и без предубеждение!
— Простете, но до тоя час не съм забелязал нищо нелогично в поведението на инженер Сапарев. Освен това писмо. Но то е само неразумно, нищо повече! Никаква антилогика не виждам в него!
Авакум облече лодена си, сложи черната си шапка, погледна се в огледалото и с не особено весела усмивка запита капитан Петров:
— Кажете ми откровено, виждате ли в мен нещо, което да напомня, да речем, така наречения „злокобен вестител“? Или просто — един палач?
— Какво говорите! — погледна го втрещено капитан Петров, който и без това не се чувствуваше кой знае колко добре.