История с кучета
Шрифт:
Забележка от публиката:
— Чадърът му беше съвършено сух! — прошепна капитан Петров в ухото на Авакум. — Аз проверих това нарочно. Той лъже.
Авакум повдигна телефона.
— Иванов, кажете му, че лъже. Чадърът му е бил сух.
Продължение от разпита:
— Вие ме заблуждавате, гражданино Сапарев. Вашият чадър е бил сух. Вие изобщо не сте го разтваряли тази вечер.
Пауза. Лицето на Сапарев се удължава сякаш. То е замислено, печално и напомня маската на трагически актьор. Той казва с глас, който е притихнал, но който не се е предал:
— Какво значение има, по дяволите, къде сме приказвали с моя човек? Дали под чадър, или в някакъв вход?
— Като не съобщавате името на вашия човек и мястото, където сте разговаряли, вие поставяте под абсолютно съмнение твърдението си, че след като сте излезли от кръчмата, вие сте слезли на първата спирка на рейс №2. Може да се предположи например, че сте продължили по-нататък и с рейс №1 сте стигнали до завода. Може да се предположат всякакви неща.
Майор Иванов натиска звънеца и заповядва на влезлия милиционер да доведе двамата портиери. На екрана се открояват фигурите на двама мъже, облечени в униформи, които силно напомнят железничарските. Майор Иванов отново звъни и заповядва да се донесат палтото, шапката и чадърът на инженер Прокопи Сапарев.
Когато инженерът облича палтото си и слага шапката на главата си, майор Иванов пита сухия и висок мъж, който стои близо до вратата:
— Ти кой вход на завода обслужваш?
— Централния вход, другарю следовател.
— Някъде между 6 и половина и 7 часа виждал ли си тоя човек?
— Та това е инженер Сапарев!
— Между 6 и половина и 7 часа инженер Сапарев мяркал ли се е пред очите ти?
— Не, другарю следовател. По това време не съм го виждал. Не се е мяркал пред очите ми.
Майор Иванов пита другия, тантурестия:
— Ти кой вход обслужваш?
— Вход „Б“, другарю следовател. Дето води за конструкторското отделение и за цеха към него.
— Ти виждал ли си инженер Сапарев между 6,30 и 7 часа?
— Че как да не съм го виждал! Той се върна отново в отделението в 6 часа и 43 минути. Вече валеше здравата. Той ми махна с ръка и дори се засмя малко. Демек, ето, отново дохождам, какво да се прави!
— Хм — поклати заплашително глава инженер Сапарев и пораздруса здраво чадъра си.
— Само че одеве не беше с чадър! — повдигна рамене тантурестият.
— Сигурен ли си?
— Че защо да не бъда сигурен. Не беше с чадър.
— Забеляза ли от кой вход идеше инженера? От централния или от черния?
— Бях вътре, във вестибюла, другарю следовател. Поради дъжда, затова не съм забелязал откъде точно се зададе другаря инженер.
— А в колко часа си отиде инженера?
— Ами в 7 часа без десет минути, другарю следовател. Той се забави горе 5–10 минути, не повече. А часът видях добре, защото в хола има електрически часовник. Поглеждах часовника често-често, тъй като в седем часа трябваше да заключа вратите на черния вход.
— Чакай — прекъсна го следователят. — Няма ли черния вход свой портиер?
— Има, но от два дена човека е болен и аз го замествам. Моят вход „Б“ е само на пет крачки от черния вход. Пък и около него се въртят, кажи-речи, главно камионджии.
Майор Иванов кима към двамата портиери.
— Благодаря ви, момчета. Идете сега в канцеларията, напишете показанията си и ги подпишете и си вървете със здраве! Ето ви пропуски.
Когато портиерите излязоха, той каза на Сапарев:
— Вие ще идете в съседната стая и ще чакате там, докато ви повикам отново. Междувременно поискайте от дежурния лист хартия, седнете и опишете точно как прекарахте времето си от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Той натисна звънеца и нареди на милиционера:
— Да влезе инженер Спиридон Хафезов!
На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.
— Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! — покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. — Измъчихте ли се много?
— Ох — сложи ръка на сърцето си Хафезов, — с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!
— Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби — усмихна се майор Иванов, — но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?
— Струва ми се, че другаря Сапарев беше инициатора.
— Сигурен ли сте?
— Почти.
— Откога започнахте да ходите в тази кръчма?
— Навярно отскоро.
— Кой пръв излезе от отделението тази вечер?
— Мисля, че аз излязох пръв.
— А последен?
— Обикновено последен излиза другаря Сапарев.
— Той ли заключва огнеупорния шкаф?
— Той.
— Нещо особено да е заключвал днес в този шкаф?
— Как да ви кажа…
— Говорете!
— Получи се един документ.
— Какъв документ? Откъде?
— От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!
— Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?
— Навярно!
Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.
— Какво ви смущава, гражданино Хафезов?