История с кучета
Шрифт:
Преди три месеца във вътрешното министерство постъпиха сигнали, че от Н-ския ЗСС е изтекла информация — не кой знае колко важна, но все пак достатъчна, за да се стреснат някои много отговорни хора. В случая изтеклата информация може да не е била важна (слава богу!), но знае ли човек каква информация може да изтече следващия път? Щом като в завода се подвизават бъбривци, които обменят мнения с чужденци, логично е да се очаква и най-лошото.
Лично министърът се зае с тази работа и лично той, след като се посъветва с началниците на съответните отдели, прати в град Н двама от най-опитните си майстори — полковниците Светломир Горанов и Авакум Захов. Те пристигнаха в Н със сътрудници и техника. Светломир постъпи на работа в завода като специалист по ценообразуването (той имаше икономическо образование), а Авакум се представи като началник на археоложка група, на която беше възложено да открие следите на едно древно селище в района на завода. Но още преди да пристигнат, органите на местната милиция бяха взели някои
И все пак, две седмици след пристигането на Светломир и Авакум, в министерството отново постъпи тревожен сигнал — от завода беше изтекла нова информация, за щастие и тоя път незначителна. В Н бяха изпратени още сътрудници и допълнителна техника, а на Светломир Горанов и на Авакум Захов беше направено сериозно предупреждение.
Слуховете за изтичане на информация от завода стигнаха много бързо и до ушите на инженерите от конструкторския отдел. От само себе си се разбираше, че основните съмнения при едно разследване щяха да легнат върху тях, защото и най-незапознатият с производствените процеси знаеше, че не друг, а конструкторите определяха качеството и вида на стоманите. Те решаваха колко въглерод да има например една стомана и колко друга, която щеше да се употреби за направата на „еди-какво си“. Те нареждаха в коктейла от манган, силиций, волфрам, ванадий, сяра и пр. какъв да бъде процентът на мангана, силиция, волфрама и т.н. за „еди-кой си“ вид стомана и какъв да бъде процентът на същите елементи за друг вид стомана. От тях зависеше също така начинът, по който съставките на коктейла да се съединяват с желязото, а освен това те, а не други, изчисляваха предполагаемата якост на стоманата и т.н. С една дума — те бяха хората, които боравеха с тайните, и щом нещо от тайните изтичаше навън — съмнението падаше или предстоеше да падне естествено върху техните глави. Около тях видимо нищо не се променяше, но те самите започнаха да се променят: станаха мълчаливи, поглеждаха се веднъж учудено, а друг път с подозрение в очите си. Когато дирекцията заповяда окончателните проверки на стоманите да се извършват от тях, а не от групата на експериментаторите, те почувствуваха съвсем ясно, че кръгът на съмненията се затяга около тях. Тогава те се скупчиха (човек се чувствува по-сигурен, когато чувствува едно рамо до рамото си), започнаха да ходят заедно („ние знаем помежду си, че никой от нас не може да има пръст в тази работа!“) и често да прескачат пак заедно до „Пияни вишни“ (който се весели, зло не мисли, а ние всички се веселим). Такъв общ фасон даваха на живота си тримата, а какво се криеше зад общия фасон, какво криеше и какво правеше всеки от тях, когато останеше сам — това знаеше навярно само оня, който беше служебно натоварен да не ги изпуска от око.
И така, тримата видни мъже от ЗСС мълчаливо крачеха през безлюдното и мрачно поле по посока на прочутата кръчма „Пияни вишни“. Напред вървеше началникът, той силно размахваше чадъра си, а полите на широкото му пардесю се мятаха и пърпореха встрани като черните криле на грач-птиците, които летяха ниско над равнината. Следваха го подчинените му — технологът Хафезов и електронният изчислител Димо Карадимов.
Тая привечер полето изглеждаше съвсем запустяло. Небето беше се спуснало над храсталаците и оголелите орехови дървета, дето стърчаха по пътя, като че ли закачаха косматия му търбух. Канеше се да вали, вятър свиреше на умряло из трънаците; тримата замислени мъже, забързани в това запустяло и диво поле, правеха есенната привечер да изглежда в едно и също време и тъжна, и тревожна.
Те бяха излезли през черния вход на завода точно в 6 ч. и две минути. В 6 ч. и една минута пазачът бай Стамо заключи помещението, прибра ключа и викна подире им: „Лека ви нощ!“ След една минута и тримата се изнизаха през черния вход.
Отбелязваме педантично часовете, защото те играят в нашия разказ — както ще се види по-нататък — изключително важна роля. Ще добавим още, пак във връзка с часовете, че точно в 6 ч. завършва работа първата смяна, а в 7 часа я застъпва втората. Конструкторското отделение работеше една смяна — от 9 часа сутринта до 6 часа следобед.
От завода до кръчмата „Пияни вишни“, която се намира в най-западната окрайнина на града, разстоянието е точно километър и половина (премерили са го шофьорите, които са го засичали на километражите си). В сухо време то се изминава за около 15–20 минути. Тая вечер тримата инженери от конструкторското отделение влязоха в кръчмата точно в 6 часа и 18 минути.
Кръчмата „Пияни вишни“ е прочута не само с вината и мезетата си, но и с разположението на своите „механи“. Те са три: голямата, средната и „кътчето“. В „кътчето“ са кротнали само три маси, в студено време гори камина, по стените са окачени ловджийски трофеи — еленови рога, зурла на глиган, препарирана глава на вълк. Подът е застлан с шарена черга, покрай северната стена е скован миндерлък, покрит с родопско халище. Голямата механа се посещава главно от доктори и артисти, понеже наблизо се намират окръжната болница и градският драматичен театър. В празнични дни привечер тук се отбиват ловджиите, които са се подвизавали през деня из живописните Н-ски околности. Тогава заведението ехти от глъч и смехове, между масите се разхождат глигани и вълци, на пода играят на прескочи-кобила дългоухи зайци, а из задимения въздух, който мирише на пържоли и скара, крякат пъдпъдъци, подплашени бекаси размахват криле. Ако тук животинският свят е измислен, защото изскача от фантасмагоричните приказки на ловците, то миризмата на скарата и дъхът на виното са съвсем истински, тъй като една нажежена готварска скара дими в дъното на самата механа, а бъчвата с виното стои тържествено възправена до тезгяха, могъща и с надут корем като някогашния ненаситен на жертви бог Ваал.
Средната механа е обзаведена според вкуса на управляващите хора в град Н, или както си го представяше тоя вкус управителят на заведението бай Трифон Конов. По средата има една продълговата маса като заседателните, само че не е покрита със зелено сукно, а с бяла ленена покривка. Около тази маса сядат веднъж-два пъти в седмицата отговорни партийни и държавни ръководители на град Н, генералният директор на ЗСС и началникът на окръжната болница. Столовете са тапицирани, удобно е да се седи на тях, а червената ламперия, която скрива стените до половина, напомня мекия канцеларски уют на началническите кабинети. На стената срещу входа е окачен, поставен в позлатена рамка, портретът на Карл Маркс.
— Тук ли му е мястото на този портрет? — възмутил се веднъж началникът на окръжната болница, много строг човек с червени и сякаш ощавени ръце.
— Защо? — повдигнал заоблените си рамене бай Трифон Конов и рекъл: — Туй място според мен е най-доброто, защото оттам негова милост гледа как народа яде, пие и се весели, а нали такова е било неговото учение — народа да живее във веселие и кеф!
От само себе си се разбира, че след този отговор строгият доктор не е възразявал за мястото на портрета.
Чести посетители на „кътчето“ бяха нашите трима инженери от конструкторския отдел. Понякога тук се отбиваха Авакум и Светломир, като Светломир дохождаше обикновено с първия заместник на генералния директор, а Авакум — с един от своите бригадири, когото наричаше интимно „Алекси“. Тоя „Алекси“ беше всъщност нашият стар познайник, бившият лейтенант Петров. Казваме „бившия“, защото Петров беше произведен преди две години в чин капитан. Светломир се държеше с конструкторите официално и рядко разменяше с тях по някоя дума, но Авакум като по-общителен човек скоро стана желан гост на тяхната маса. Те се радваха, когато седнеше при тях, защото им беше скучно и ги гнетяха лоши и тревожни мисли. Но всеки от тях поотделно си имаше свое отношение към него. Самонадеяният и важен Прокопи започна неочаквано да го нарича „приятелю“ и да му се усмихва любезно, а Димо Карадимов го намрази в душата си, защото Авакум на два пъти го срази в решаването на логически задачи. Абсолютно безразличие проявяваше към него само Спиридон Хафезов. Той или не се заслушваше в думите му, или се правеше, че не се заслушва, за да не става нужда да участвува в общия разговор. Веднъж Прокопи се обърна към Авакум и рече по негов адрес:
— Той се е замислил над отговорите, които трябва да дава на следователя!
Спиридон на секундата смени цвета на лицето си, побледня, а после се усмихна ехидно и на свой ред се обърна към Авакум:
— Вие го попитайте как така изведнъж му дойдоха „следователите“ наум и защо?
— Аз имах пред вид твоя следовател! — разпери дългите си ръце Прокопи. — Нали си имаш един следовател в къщи?
— Изброихте ли колко пъти той спомена думата „следовател“? — отново се обърна Спиридон към Авакум. И допълни: — Не знам защо именно тази дума му влезе в ума.
— Аз споменавам тази дума като „добър ден“, а пък ти се стряскаш от нея като от дявола! — усмихна се презрително Прокопи.
— Кой от тук присъствуващите няма да се стресне, ако изведнъж чуе да се произнася гальовното име на жена му? — засмя се весело Димо Карадимов. — Има ли такъв храбрец?
Ето как Спиридон Хафезов се разговори за пръв път с Авакум.
Но той и Прокопи повлякоха крак към кръчмата, когато в ЗСС плъзнаха разни приказки и около конструкторското отделение взеха да витаят призраци. Пръв прекрачи прага на кръчмата Димо Карадимов, и то преди две години. Доведе приятелката си, настаниха се в „кътчето“, ядоха скромно, пиха прилично и нищо особено не си говориха. Но на другия ден в целия Н се разнесе мълвата, че младият инженер и дъщерята на еди-кой си виден енчанин се сгодили. Работата стигна дотам, че видният енчанин му се обади по телефона троснато и го попита строго докога смята да държи в нелегалност годежа си с неговата почтена дъщеря. Стана нужда отново да доведе момичето в кръчмата, но в „голямата“ механа, да повика управителя Трифон Конов и да заявят двамата пред него, че опази вечер те разговаряли в „кътчето“ за времето и за разни други неща, но за никакъв годеж не били отваряли дума, и че за такова нещо те никога нито са мислили, пито щели да мислят за в бъдеще. Трифон Конов каза, че и неговите впечатления от тази работа били същите, и тържествено обеща да сложи обърканите неща в ред. Другояче отговорният човек не можеше да постъпи, тъй като и Димо, и момичето повтаряха едни и същи думи, с тази разлика, че момичето ги произнасяше тъжно, а младият инженер сърдито и много категорично.