История с кучета
Шрифт:
— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.
— С дъщерята?
— Тя е почти сляпа.
— А как вижда дъсчиците?
— С пипане!
— Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?
Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.
— Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.
— Родопският път. Прокопи кимна с глава.
— Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?
— Защо
— Представете си, че ме интересува!
— Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!
— Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?
— Вие откъде знаете?
— Просто предполагам!
— Е, занимават ме някои въпроси!
— Например?
— Не сте специалист, няма да разберете.
— Все пак.
— Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!
— Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?
Пауза.
— Говорете, моля!
— Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.
— Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?
— Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.
— Кой ви извика?
— Един човек.
— Кой именно?
— Това си е моя лична работа.
— Къде живее това лице?
— Не зная.
— Значи лицето не е от нашия град?
— Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.
— Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?
— Качих се на рейса и слязох на първата спирка.
— Оттам?
— Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.
— Къде разговаряхте?
— На улицата.
— Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.
— Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?
— Колко време разговаряхте с вашия човек?
— Около пет минути.
— На друго място ходихте ли?
— Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.
— Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.
— Може и да се губят. Не съм им правил сметка!
— Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.
— Е, та какво? — Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: — Е, та какво от това, че не правят 32?
— Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане — прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!
— Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.
— Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.
— Ей богу, не разбирам.
— Или се правите, че не разбирате?
— Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?
— Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?
— Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера — нима за такова нещо изпращат в затвор?
— Ами ако вашата шетня в отделението съвпадне например с изтичането на секретна информация?
Този път паузата е дълга и като че ли върху агресивното държане на Прокопи е изсипана кофа ледена пода. Сега лицето му е изгубило предизвикателния си израз, а очите му — сивия си огън. Мефистофел е опечален, спомнил си е, че е отхвърлен от рая и че последната му битка с бога няма да бъде в негова полза.
— Не съм ходил в отделението и за никакви справки не ми е дохождало наум! — казва той. Сетне по устните му пропълзява злъчна усмивка и той казва, но съвсем не с оня нападателен глас, с който бе попитал преди една минута: „Нима за такова нещо бесят?“ Той рече: — Ако вие ми намекнехте извън това учреждение, че мога да имам връзка с някакво изтичане на информация, повярвайте ми, кълна се в паметта на дедите си, че непременно щях да ви цапна по главата с моя стар, но здрав и честен чадър!
— Не се кълнете, от това няма да имате полза дори за една пара, а разправете подробно къде сте ходили и какво сте правили от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Слушам ви.
— Качих се на рейса, слязох на първата спирка и там разговарях с един човек около 26 минути.
— Къде разговаряхте?
— Под моя чадър. Той е широк английски чадър и под него могат да се вардят от дъжд дори трима души.
— Одеве казахте, че с вашия човек сте разговаряли на сушина в един вход.
— Одеве сгреших! Вие така ме притиснахте с тия ваши минути. Разговарях под моя английски чадър!