История с кучета
Шрифт:
— Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.
— Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?
— Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.
— Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?
— Точно
— Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?
— Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!
— И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?
— Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.
— В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.
— Какво искате да кажете, другарю следовател?
— Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!
Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“
— Сам ли решихте да дойдете в „Пияни вишни“, или някой ви покани?
— И едното, и другото! Вътрешно бях узрял, но ме покани началника.
— Беше ли смутен за нещо вашият началник, когато тръгнахте за кръчмата?
— Откъде ще зная, този особен индивид винаги ми изглежда малко странен. И днес не беше в ред.
— В какъв смисъл?
— Пушеше повече от обикновено, въздишаше, поклащаше често глава.
— И според вас — защо?
— Ами, мъчи го нещо! Аз защо не въздишам?
— Какво по-точно съдържа секретния документ, който получихте днес следобед.
— Съдържа химически формули, температурни режими, уравнения от диференциален тип за определяне на оптимални условия и пр.
— Защо не останахте в отделението да пазите лично документа?
— С удоволствие щях да остана, но никой не ми нареди. Аз бях свободен тази вечер, нямах ангажименти, можех да остана, разбира се!
— Кой трябваше да се разпореди?
— Инженер Сапарев, кой друг!
— А вие защо не го подсетихте?
— Нали ви казах, че е особняк, щеше да се засегне.
Пауза.
— Благодаря ви, другарю Димов! Ето ви пропуск! Лека нощ.
Майор Иванов се стресна, когато влезе в апаратната стая. Телевизионната уредба вече не работеше, но Авакум още не беше запалил осветлението и в гробния мрак блещукаше едва забележимо само червеното огънче на димящата му лула. Едва беше натиснал копчето на електрическия ключ и радиотелефонът в същия миг остро записука. Обаждаше се капитан Петров, когото Авакум беше изпратил преди 15 минути в завода. Когато разговорът между двамата завърши, а той не продължи повече от половин минута, Авакум каза на майора, който беше заел вече мястото си зад котлона с кафеничето:
— Току-що капитан Петров ми обади, че заварил огнеупорния шкаф от конструкторското отделение отключен.
— Отключен?
— Капитан Петров заповядал да направят нови снимки около шкафа и на самата дръжка, но както се казва, „след дъжд качулка“!
— Ами оня документ?
— Той е бил на мястото си и Петров фотографирал отпечатъците от пръсти по кориците му и по вътрешните листи, но това е само една формалност, разбира се! Трябва да се предполага, че тоя, който е заснел на микролента секретните текстове, не ще да е бил чак такъв глупак, та да си остави подписа за спомен, та един ден вие да го запитате: „Гражданино, кога и къде сте пипали тези книжа?“
— А може би Прокопи Сапарев е оставил отключена огнеупорната каса без всякакъв умисъл, ей тъй, просто от разсеяност? И до въпросния секретен документ да не се е докосвала изобщо друга ръка?
— Вие вярвате ли в чудеса? — усмихна му се Авакум.
— Преди четири години изтървах случайно, без да забележа, портфейла си в ресторанта, където обикновено обядвам, а в портфейла — току-що получено разпореждане от окръжния прокурор за арестуване на лицето X. Разпореждането получих на излизане от службата, а текста му прочетох в ресторанта. Лицето X обядваше в същия този ресторант и дохождаше най-често към 1 часа. Келнерът познаваше този човек по име и го обслужваше много усърдно, защото оня му даваше всеки път по един голям бакшиш. Половин час след като се наобядвах, тичам като луд обратно в ресторанта, а келнерът ме посреща и усмихнат ми подава моя портфейл. Вътре заповедта за арестуване, както съм я скътал, а на съседната маса благодетеля на моя келнер, лицето X, яде сладко и спокойно си пие виното! Келнерът не прочел заповедта и не го уведомил!
— Имаше ли пари в портфейла?
— Нямаше. Аз държа парите си в портмоне.
— Този келнер е бил алчен и прост човек. Интересувал се е само от парите, затова не е погледнал в книжата, които са се намирали във вашия портфейл. Така се е появило „чудото“. Между случайното изпадане на портфейла ви и лицето X не се е получила връзката. Но може ли да се очаква, че един твърде секретен документ ще остане недокоснат в една отключена каса, след като се знае, че именно от тази каса вече е изтичала секретна информация? Такова чудо е невъзможно! Затова аз съм абсолютно сигурен, че секретния документ е бил заснет на микрофилм с миниатюрен фотоапарат. Двадесетте страници са били заснети най-много за 5 минути. Отпечатъци от пръсти няма да лежат на документа, понеже фотографа е пипал с ръкавици.