История с кучета
Шрифт:
— Вие сте разстроен — сложи ръката си на рамото му Авакум. — Вашите нерви не са съвсем в ред. — И му се усмихна кротко: — Искате ли да идем в къщи и да изпием за освежаване по едно кафе?
Прокопи помълча някое време, пак избърса челото си, после въздъхна и махна с ръка.
— По дяволите!… Но тази ваша идея за кафето е добра. Само че защо трябва да ходим у вас, когато моята квартира е само на две крачки оттук.
В слабо осветения салон (между стъклените висулки на полилея светеше немощно само една лампа) изскочиха като от някаква странна ракла сякаш две жени, едната възрастна, другата — млада, наметнати с
— Боже господи! — възкликна възрастната жена, като сравнително по-лесно от младата успя да се добере до тях. А в гласа й имаше и страх, но надвит вече, и упрек, набързо простен. Тя гледаше Прокопи с ласка, в която още димяха купища недогорели тревоги. — Къде се загубихте дотолкова късно, какво стана с вас, защо не ми се обадихте по телефона? — Тя се взираше в лицето на Прокопи, а на Авакум почти не обръщаше внимание. Тя като че ли не го забелязваше. — Какво ли не си помислихме с моята дъщеря. Още малко и щяхме да звъним в милицията!
— Само това липсваше! — каза мрачно Прокопи.
Той дори не погледна възрастната жена, която навярно беше хазяйката му, погледът му не изпускаше нито за секунда младата, а тя беше опряла лакътя си на един скрин и оттам наблюдаваше мълчаливо и вторачено него и Авакум.
Тя беше висока и слаба, с незакръглени още момински рамене и нежно издута пазва под краищата на разтворения си шал. Тя приличаше на възрастната жена и си личеше, че е нейна дъщеря, макар лицето й да беше неколкократно по-одухотворено и фигурата й да изглеждаше неизразимо по-крехка и „въздушна“. Тя се взираше напрегнато, но мекият поглед на гълъбово-сивите й очи плаваше в пространството, блуждаеше и търсеше сякаш опора и Авакум веднага си спомни от разпита на Прокопи, че това беше сляпото момиче, с което той играеше домино и което познаваше дъсчиците с пипане. Но в тия първи минути на свиждане той още не можеше да разбере дали то беше наистина напълно сляпо, или само отчасти не виждаше света.
— Тоя човек, дето съм довел на гости, е мой добър приятел — обясни й Прокопи с изненадващо топъл и ласкав глас (ако Авакум не беше наблизо и не го наблюдаваше, можеше да си помисли, че говори друг човек). — Той е доста интелигентен, макар че основната му работа е да върти търнокоп. — Сега той се засмя и пак така изненадващо пролича, че може ласкаво да се шегува и да не изглежда грубиян. — Моят гостенин е археолог — продължи Прокопи — и аз мога да те уверя — (той непрекъснато гледаше младото момиче), — че е почтен човек и няма да ти стори зло.
По устните на момичето премина усмивка, снизходителна и тъжна, или по-скоро една неопределена усмивка, в която тъгата и снизходителността си съжителствуваха в едно учудено и малко безцеремонно любопитство.
— Тя не вижда, както трябва — обърна се Прокопи към Авакум, — но при съвременната лазерна техника съществува голяма надежда да се излекува. Сега тя вижда нещата като петна.
— Като живи петна, когато става дума за хора — поправи го момичето.
— Как се казваш? — попита Авакум.
— Роза! — отвърна момичето, като направи лек и заучено закачлив реверанс. Нейният невиждащ поглед сега не блуждаеше, а сякаш се беше залепил за фигурата на Авакум.
— Като светло петно ли ме виждаш, Роза? — попита той.
— Тя е малко ясновидка! — намеси се Прокопи. — Е, не се черви де! — погали той момичето по косите.
— Вас ли как виждам? — попита Роза. — О, не като светло петно. Напротив! Всичко у вас е черно. Много черно! — доуточни се тя. — Когато бях ученичка в 8-и клас, четох за Мария Стюарт. Там имаше една такава илюстрация. Тя е просната върху дръвника, а до пея стои един човек, облечен целия в черно, но в ужасно черно. На главата си имаше цилиндър, а в ръката си държеше огромна секира.
— Ти прекаляваш малко, момичето ми — обади се Прокопи и се позакашля. — Моят приятел е археолог, а не палач. Ти бъркаш тия две неща.
— Аз казвам каквото виждам! — Роза наведе глава встрани и повдигна рамене. — Всеки човек си има своя светлина, какво съм виновна аз!
— Е, добре. Как ти се виждам аз тази вечер? — попита Прокопи.
— Доскоро ми се виждаше бял, но от някое време, и особено тази вечер, и ти си черен като негова милост, твоя приятел. Е, не чак толкова черен, но все пак!
— Ние и двамата ходим в черни пардесюта, имаме черни шапки и се обличаме в черни костюми! — засмя се Прокопи. — Затова ни виждаш в „черно“.
— Може би! — въздъхна Роза.
— Ти си уморена! — каза Прокопи. — Хайде, подай ръка на моя гостенин за лека нощ.
Авакум направи крачка напред и протегна ръка.
— Ух! — потърси се Роза и отпусна бързо десницата си. — Вие просто ме опарихте от студ. Що за студен човек сте!
Прокопи любопитно допря дланта си до ръката на Авакум и поклати недоволно глава.
— Роза! — каза той. — Ти измисляш и дори прекаляваш! Хайде, върви да спиш! — И деликатно я обърна с лице към вратата.
— Лека нощ! — усмихна се Роза, но така, както момичетата се усмихват насън.
И пак като насън, с блуждаещ поглед тя мина покрай една табуретка, без да я закачи дори с крайчеца на роклята си, а на прага се спря за секунда и сякаш насреща си имаше публика — пак направи предишния си лек и заучено закачлив поклон.
— Приятни сънища! — каза подире й Авакум.
— Непременно ще сънувам приятни сънища! — каза Роза и продължи с малко театрално инертен глас. — Тауеровата кула, Мария Стюарт на дръвника и вие в черно, но без секира. Вие няма лесно да ми излезете от ума!
— Дай й нещо успокоително! — обърна се Прокопи с вече доста строг глас към старата хазяйка. — А сетне, ако това не те затруднява — продължи той, — направи за двама ни по едно силно кафе.
Авакум и Прокопи оставиха палтата си в едно малко антренце, през което се влизаше в стаята на Прокопи. От дясната страна на закачалката имаше проста дъсчена врата, боядисвана някога във вишнев цвят, а сега помътняла като престоял оцет. Авакум усети как през пролуките между дъската и касата й нахлува отвън, на тънки струйки, хладен и мразовит студ. Тази врата очевидно извеждаше във вътрешен двор, който от своя страна излизаше без друго на съседната улица, насрещна на улицата, откъдето бяха дошли.