История с кучета

Гуляшки Андрей

Полковник Горанов навъсено мълчеше.

— За да бъде картината, както се казва, „пределно ясна“, ще направя едно допълнение към вашето „обобщение“. Според шофьорите, разпитани от моите хора, двойните врати на „черния“ вход, през които влизат и излизат товарните коли, са били заключени още в 6 часа. Същото е потвърдил пазачът на вход „Б“, когато е бил разпитан за втори път. Така че вероятността Прокопи Сапарев да е пристигнал с кола досами стъпалото на вход „Б“, трябва напълно да се изключи.

Полковник Горанов за трети път запали цигара, по сега не се обви тутакси в къдрави облачета дим. Той всмукна дълбоко няколко пъти от цигарата си и каза, като направи пренебрежително лице:

— Когато трябва да се избира между показания на хора и показания на вещи, по презумпция се дава предпочитание на показанията, дадени от хората.

— Това „правило“ вие сега ли го съчинихте! — засмя се Авакум.

— Логиката го изисква! — каза мрачно полковник Горанов.

— Логиката държи сметка за всички видове показания, без да прави разлика дали са от предмети, хора, животни и прочие. Но понеже вие търсите помощ от логиката, аз ще ви кажа, че в настоящия случай тя не е на ваша страна. Тя е против вас. Слушайте! Ако инженер Сапарев беше дохождал втори път, както твърдите вие, той в никакъв случай не би направил две неща. Искате ли да ви кажа какво не би направил инженер Сапарев?

— Казвайте, щом това ви прави удоволствие!

— Ще го кажа не за собствено удовлетворение, а за да видите защо гледам на вашата хипотеза като на „спукан балон“. Ако инженер Сапарев беше минавал втори път в конструкторското отделение, за да заснеме на микролента свръхсекретните документи, той не би сторил в никакъв случай две неща. Първо — не би оставил отключен железния шкаф. Защо трябва сам да дава видимост на престъплението си? Какво ще спечели от това? Обикновено престъпникът се старае да не оставя следа, да не създава видимост, че е извършил престъпление. Какво по-хубаво от един заключен шкаф? Заключеният шкаф не буди подозрения, не алармира милицията, не предизвиква следствие и прочие ненужни неща. Заключеният шкаф осигурява, поне временно, спокойствие и тишина. Да оставиш отключен шкафа, който тайно си отворил — това е равносилно да насочиш дулото на пищова към гърдите си! Няма на света такъв наивен шпионин, уверявам ви!

Същите бележки бих могъл да направя и по отношение на „забравения“ ключ. След като Прокопи Сапарев влиза „легално“ в отделението, защо е трябвало да излиза „нелегално“ оттам, задигайки ключа със себе си? Да си представим нещата така, както биха изглеждали, ако Прокопи Сапарев беше наистина централна фигура в тази история и беше дохождал втори път в отделението, за да заснема тайно на микрофилм пристигналите свръхсекретни документи. Най-напред той се освобождава от присъствието на пазача Стамо Стаменов, като го изпраща да му донесе закуска. Това е правдоподобно. Той изщраква с фотоапарат за около 5 минути двадесет страници — и това е правдоподобно. После тръгва да си ходи, като оставя шкафа отключен — това е неправдоподобно. Не дочаква да се завърне пазача и да му донесе закуската, както е заръчал, а офейква, като задига и ключа от отделението — това също е абсолютно неправдоподобно. Така би постъпил само човек, който гори от желание да попадне незабавно в ръцете на милицията. Нека другарят Иванов да каже, понеже го е разпитвал още същата вечер, дали е забелязал у него подобно желание?

— Какво говорите! — сепна се майор Иванов. — Моля ви се! Нали вие сам следяхте разпита? Той настръхваше при мисълта, че го подозирам, бранеше се и дори сам нападаше!

— Държеше се като нормален човек. Въпреки някои странности в характера си Прокопи Сапарев е нормален човек, безсмислено е да му се приписват действия, които по начало са присъщи само на неуравновесени и ненормални хора. Така ще тръгнем подир призраци и истината ще се изплъзне от ръцете пи.

Авакум, предизвикан от полковник Горанов, започна бележките си със страст, агресивно, но бързо се успокои, увлече се в собствените си мисли и забрави раздразнението си.

— На особено мнение съм и по отношение на тия прословути 32–33 минути, за които майор Иванов води снощи голяма битка с инженера. Ако приемем версията на полковник Горанов, ние трябва да предоставим на инженер Сапарев максимум 30 минути: за отиване до завода и оттам до конструкторското отделение; за правене на микроснимки; за излизане от конструкторското отделение и за завръщане от завода. За да стигнат 30-те минути за всичките тези действия, ние трябва предварително да изключим всякакво ходене пеш, т.е. да приемем, че след първата спирка на рейс №2 Прокопи Сапарев се е движил по-нататък само с кола. Една лека кола може да стигне от споменатата спирка на рейса до ЗСС за около 10–12 минути, и то при положение, че шофьорът има късмет и че на колата са създадени идеални условия за движение. Но както знаем от снощния разпит, портиерът на централния вход твърди, че не е виждал изобщо инженера нито на излизане, нито по-сетне. Следователно, за да влезе в завода, инженера е бил принуден да направи една обиколка до „черния“ вход на ЗСС, равна приблизително на един километър. В дъждовно време и по разкалян път тоя километър не може да се измине за по-малко от минута и половина, две. Като се прибави към тия две минути още една минута, равна на математическата вероятност от принудително спиране поради поява на червена светлина — получава се недостиг на време, равен на около 3 минути. Откъде ще вземе инженера тия 3 минути? Той няма откъде да ги вземе, не може да ги набави, защото пашата версия, т.е. версията на полковник Горанов не му предлага никакъв резерв.

Така че и по отношение на минутите версията на полковник Горанов търпи сериозна критика. Тя изобщо е една неудачна версия според мен. Не се покрива с никакви доказателствени материали било от логичен, било от технически характер.

Трябва да се изчакат резултатите от огледа на спирката, където е слязъл Прокопи Сапарев. Сега моите момчета са там. Може би ще научат нещо, което да хвърли една първоначална светлина върху странното поведение на Сапарев. Засега в тази афера сме се натъкнали на факти, които логиката отрича, и на логика — с която фактите се разминават.

Той напълни лулата си и запуши.

Майор Иванов продължаваше да го гледа с огромно учудване в очите си и с малко страх, а капитан Петров беше прехапал долната си устна, сякаш изведнъж си беше дал сметка каква опасност го е дебнела на пътя.

Полковник Горанов гледаше мрачно пред себе си и пръстите на дясната му ръка почукваха безшумно по облегалката на стола.

— Капитан Петров — обърна се Авакум към помощника си, — имате ли сведения за „чичото“ на Прокопи Сапарев?

— Прокопи Сапарев няма чичо — каза капитан Петров. — Иван Сапарев — баща му — не е имал брат.

Глава втора

Блатото

Както споменах в началото на разказа, с Авакум се запознах в село Момчилово преди петнадесет години. Току-що бях назначен за ветеринарен лекар на района, а той беше дошъл в Момчилово във връзка с аферата „Ичеренски“. Като човек на приключенията аз водех доста (скромно казано) бурен живот, но и за добитъка полагах грижи. Някои по-знаменити момчиловки, каквато на времето беше например Балабаница, момчиловската Лорелай, навярно си спомнят и сега разни неща. Разбира се, Балабаница беше хлътнала по Авакум и това си беше съвсем естествено, но без моето специално внимание и без моите особени грижи — щеше ли нейната крава Рашка да стане районен първенец по млеконадоя? Друг път.

Момчиловските Лорелаи много се заглеждаха по мен и кой знае какви успехи щях да имам, ако не бяха тия страхотни ветеринарни клещи за вадене на зъби, които носех постоянно в джоба на бялата си манта. С такива клещи можеше да се измъкне не само зъб, но дори и цял крак. А това смущаваше клетите жени и повечето от тях навярно са преживявали сериозни драми.

Иначе се радвах на големи успехи. Спомняте ли си село Кестен, дядо Реджеб имаше колиба над селото, досами гората, но това не беше кой знае какво; внучката му Фатме живееше при него. Да е имала тогава 16–17 години, не повече. Веднъж я зърнах да се къпе в реката и се спрях, затаих дъх, да не я уплаша много. Беше летен ден, през шубраците се провираше слънце и водните капчици по бялата й кожа приличаха на истински бисери! Навярно са били дори по-красиви от истинските бисери! Както и да е, но Фатме ме видя и толкова силно се развълнува! Господи, толкова се развълнува!