История с кучета
Шрифт:
— Рискувате някой ден да уловите ревматизъм — каза Авакум, като кимна към вратата. — Духа ужасно! Защо не помолите хазяйката да я зазида?
— Ако зазидам тази врата — намръщи се Прокопи, — ще трябва да се обрека на живот, крайно аскетичен и добродетелен във всяко отношение. Представяте ли си как ще се чувствуват тези две жени, ако взема да минавам през хола им по никое време с разни персони от съмнителен тип?
Авакум каза:
— Е, да, дори когато разбират някои „неща“, добродетелните жени никога не се съгласяват с тях!
Но в себе си по отношение на тази врата остана на особено мнение. Защото
— Добре сте го измислили, няма що! — засмя се той. — Непременно ще се възползувам от вашия опит!… Ето, нагласили сте и количката си на две крачки, да ви е подръка. Браво! Оттук излизате право на улица „Девети септември“. Чудесно!
Не би могло да се каже, че Прокопи отмести кой знае колко любезно гостенина си от вратата, но пък и Авакум беше проявил от своя страна любопитство, което в никой случай не би могло да бъде наречено деликатно. Така че след края на сценката, която последва, двамата нямаха основание да недоволствуват един от друг. Прокопи заключи вратата и демонстративно скри ключа в портмонето си, а Авакум, загрижен за здравето му, пак го предупреди:
— И все пак, въпреки някои очевидни удобства, които предполага тази врата, тя трябва да се зазида!
Стаята, студена, наблъскана с чертожни маси, с рула и инженерни хартии, с пръснати навсякъде справочници, ненакичена с нито една картина по стените си, не предразполагаше към дълги и приятни разговори.
Прокопи запали една малка електрическа печка, безпомощна за размерите на тоя хамбар, и която сякаш сама имаше нужда някой да я затопля с дъха си. Той потри ръце и като видя Авакум да не се възторгва много от вида и от топлината й, усмихна се и нравоучително рече:
— Многото топлина прави духа на човека ленив. Аз нарочно ползувам слаба печка, за да не се изкушавам към леност и за да не ме привлича и мами леглото. Инженерната работа иска бистър ум.
— Бистър ум, студени ръце и какво сърце? — попита Авакум.
— Никакво сърце! — тръсна глава Прокопи. — Където се борави със стомана, там сърцето няма работа!
— Ами тази снимка? — усмихна се Авакум, като посочи с глава една фотография, сложена в тънка рамчица и закрепена до огледалото на тоалетната масичка.
— Това е майка ми! — светнаха възмутено очите на Прокопи. Поколеба се секунда-две, после протегна ръка и подаде фотографията на Авакум. — Снимала се е на 25 години. Току-що е била започнала лекарската си практика!
От поизбледнялата снимка гледаше красиво лице на млада и самоуверена жена, с волева брадичка, капризно извити чувствени устни и големи очи. Прокопи беше взел от нея само брадичката и донякъде очите й, но у майка му те като че ли бяха затворили в гледните си по една разкошна котка, гальовна и своенравна, а през неговите гледци сякаш поглеждаха овчарски кучета, наежени, честни и привързани към малко неща и същевременно свадливи и готови да джавкат безсмислено по целия свят.
Хазяйката донесе кафе, остави мълчаливо подноса с чашките на един стол и побърза да си отиде.
— Навярно Роза още не се е успокоила съвсем! — каза загрижено Прокопи, макар че Авакум още държеше в ръцете си портрета на майка му.
— Бих изпил две капки коняк или какъвто имате там алкохол за здравето на майка ви — погледна го укорително Авакум, — а за малката ясновидка не се тревожете толкова, след един час тя ще спи със съня на праведниците като божи агнец.
— Да, имате право! — каза Прокопи. — След един час тя вече ще спи, разбира се! А за майка ми си заслужава да изпием по две капки алкохол, защото тя наистина е славна жена. Аз ще потърся нещо — рече той, като се запъти към вратата, — а вие бъдете любезен да ме извините за минутка!
Като го чу да се отдалечава, Авакум извади от най-горното джобче на жилетката си микрофотоапарат, голям колкото една пощенска марка, засне мигновено младата жена от фотографията, после сръчно прибра апаратчето си. Той обърна снимката от опаката й страна, където още личеше надпис, обрамчен със синкав правоъгълник: „Фото Луна, Видин“. Този надпис съседствуваше надясно с някакви цифри, изписани с черен молив, които времето беше отдавна превърнало в неразгадаеми знаци.
Авакум остави снимката на тоалетната масичка, извади лулата си и започна бавно да я тъпче, макар да знаеше, че тютюнът няма да му се услади и че колкото да беше превъзходен, той щеше да го усеща като блудкава трева.
Влезе Прокопи с лице, върху което беше изписана голяма досада.
— Не намерих нищо! — рече той, но гласът му не прозвуча кой знае колко неутешимо. — В тази къща рядко се употребява алкохол!
Не беше трудно да се забележи, че досадата по лицето му беше престорена и че в гласа му не звучаха нотки на искрено съжаление. „Щом като се въздържа дори от една скромна наздравица за майка си — помисли Авакум, — предстои му път с кола, и то незабавно, или спешно решаване на някакъв много мъчен проблем, в който ще участвуват непременно и цифри, какъвто проблем е, да речем, съставянето на една сложна радиошифрограма.“ И като си каза, „сега ще разберем“, той преметна крак върху крак, изпусна от лулата си няколко сини струйки и зае позата на човек, който съвсем не възнамерява да си ходи скоро.
— Вие споменахте, струва ми се — започна той, — че малката ясновидка не била чак толкова безнадеждно сляпа, или не съм ви разбрал добре?
— Туморче, почти невидимо с невъоръжено око, притиска очния й нерв. Имало в Англия, според майка ми, голям специалист по очни болести, един професор, който стопявал тоя вид тумори с лазерен лъч.
— Я виж! — учуди се Авакум. — Че какво чака малката тогава? Да върви!
Прокопи го изгледа с открито презрение, в погледа му пламна една изгаряща смес от негодувание и болка.