История с кучета

Гуляшки Андрей

— Все пак! — каза Авакум. — През тия петнадесет години, откакто работим заедно, аз съм изпратил пет души на смърт От тях — две жени.

Той прибра писмото на инженера, а на капитан Петров заповяда да открие веднага адреса на „чичото“.

На улицата, преди да се разделят, капитан Петров запита:

— Нали човек се учи от грешките си? Ако не сте се отчаяли вече от вашия ученик, намерете, моля, време, за да му посочите къде и в какво греши!

— Непременно — кимна Авакум. И изведнъж премина с него на „ти“. — Това са неща, за които ти сам би се досетил, приятелю, ако разполагаше с повече време за мислене. Но тази нощ ти имаше много напрегната работа, а освен това беше на път. Имам чувството, че писмото на инженера, което ти успя да фотографираш, ще ни насочи по една много важна следа. От сърце ти благодаря за това писмо. А що се отнася до другите неща… в десет часа ще се съберем с полковник Горанов, както правим всеки ден. На тази среща ти ще разбереш за какво става дума. Но полковник Горанов! Най-сигурният път до неговите „рецептори“ са компютрите, а аз съм изостанал човек и от такава музика не разбирам. Dornine, non sum dignus! 1

1

Господи, не съм достоен! (лат.)

И за голямо учудване на капитан Петров лицето му неочаквано придоби мрачен израз, сякаш през очите му погледна навъсеното утро. Друг път кажеше ли „Dornine, non sum dignus“, от лицето му повяваше шеговит смях.

Капитан Петров тръгна към сладкарницата, на връщане от Пловдив на няколко пъти беше изпитал остър глад. Струваше му се, че наоколо му се носи дъх на току-що разлято кафе, миризма на топли кифли. Сега, като се запъти за сладкарницата, почувствува, че му се беше отяло. От кафето вече не идеше оня приятно дразнещ мирис.

Той свърна към управлението, за да търси адреса на Прокопиевия чичо.

* * *

Ръмеше тих, почти незабележим дъждец. Улиците бяха безлюдни. Младият, жизнелюбив Н беше отишъл в заводите, старият, пенсионираният — беше още по чехли, шляпаше по стаите, изтърсваше завивките, отваряше нашироко прозорците на спалните, за да смени спарения въздух с по-свеж.

В тоя час по улиците беше тихо и Авакум, както вървеше, изведнъж изпита едно странно чувство — че е тръгнал кой знае откога, че улицата няма край и че дъждът вали непрекъснато, без почивки, също — кой знае откога. Това чувство беше мигновено, то премина през душата му като тръпка и следата, която остави, приличаше на неуловимата следа, която оставят подире си бързо прелитащи птици — мернат се и изчезнат, а във въздуха като че ли е останало нещо от техния летеж. И Авакум си каза, че това чувство на „повторяемост“, което беше изпитал, е просто умора. Петнадесет години вървеше по своята улица, която беше една и съща, макар да изглеждаше винаги различна.

„Следващото лято непременно ще замина за Италия“ — мерна се в ума му. Той не можеше да завърши последния том от трилогията си за средиземноморските мозайки, без да пропътува пеш сицилианското крайбрежие от единия до другия му край.

Макар да мислеше за Сицилия, той забеляза на пътя си голям цветарски магазин с разкошни букети от есенни цветя на витрината. Помоли продавачката да събере хризантеми и димитровчета, написа на картичката си един адрес и остави пари на разносвача на магазина да занесе букета на посоченото място.

Тия цветя бяха за малката ясновидка.

Какви цветя!

Димитровчетата напомняха с нежния си дъх отдавнашни неща, а хризантемите тъжно предупреждаваха, че в края на краищата всичко се превръща в спомен.

Денят беше мрачен и не идеше човек да си свирка с уста.

Пък и за какво ще си свирка в такова време?

* * *

Всеки ден в 10 часа ръководствата на двете бригади се събираха в апаратната стая на управлението. На тия кратки съвещания присъствуваше понякога началникът на милицията или майор Иванов, или някой друг специалист — според случая, който се обсъждаше. Тоя ден на съвещанието дойде само майор Иванов. Авакум беше довел капитан Петров, а полковник Горанов пристигна след половин час закъснение — беше чел стенограмите от снощните разпити.

След като бяха докладвани накъсо сведенията, събрани до тоя час, полковник Горанов запита Авакум дали би му разрешил да обобщи положението около изтичането на секретна информация от ЗСС така, както се беше очертало до тоя момент. Авакум любезно кимна и Горанов започна тутакси:

— Вчера, на 24 октомври следобед, в три часа и половина генералният директор на ЗСС занася на инженерите от конструкторското отделение — срещу подпис! — секретна информация под кодово заглавие „MZ“. В шест часа без четвърт началникът на отделението инженер Прокопи Сапарев търси по телефона генералния директор, за да го уведоми, че ще му донесе обратно секретната документация, за да бъде тя заключена в неговия специален сейф. Генералният директор отсъствува и инженер Сапарев, без да пита повече дали ще се завърне и кога и без да се съветва със заместника на генералния директор, решава да заключи документацията в железния шкаф на отделението. Той прибира ключа от шкафа и в шест часа и няколко минути тримата инженери — Сапарев, Хафезов и Карадимов — напускат завода и по така наречения „черен“ път отиват заедно в кръчмата „Пияни вишни“.

В шест часа и 26 минути някой повиква по телефона инженер Прокопи Сапарев. В 6 часа и 28 минути той излиза от кръчмата. Пазачът на отделението Стамо Стаменов (починал от мозъчен кръвоизлив тази нощ) и пазачът на вход „Б“ твърдят единодушно, че инженер Прокопи Сапарев е дошъл отново в отделението в 6 часа и 40 минути и е престоял до 6 часа и 50 минути.

Инженер Сапарев се завръща в „Пияни вишни“ в 7 часа и 03 минути.

В 7 часа и 20 минути в кръчмата пристига пазачът Стамо Стаменов и пред свидетели твърди, че инженер Сапарев е бил в конструкторското отделение; че там е останал някое време и че си е отишъл в негово отсъствие, като е взел ключа със себе си.

По този повод става спречкване между двамата, Сапарев удря шамар на Стаменов. Стаменов припада и през нощта умира в болницата, без да дойде в съзнание.

При разследването се установява:

а) че Прокопи Сапарев е пипал секретните документи;

б) че е оставил два вида следи около железния шкаф. Едните следи са били от обувките му, когато са били сухи, другите следи пак са от неговите обувки, по когато са били вече мокри.

Забележка. От 6 часа започва да вали силен дъжд.

Пред следователя Прокопи Сапарев дава уклончиви и противоречиви показания за времето, прекарано от него между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути. Първоначално твърди, че е слязъл на първата спирка на рейс №2, че там е приказвал с някакъв човек около 5 минути и че после се е завърнал с рейс №2. Сетне, когато следователят го притиска, той дава други показания — че е престоял на спирката не 5, а 20 минути. Той твърди, че през цялото това време е държал чадъра си отворен, а капитан Петров е забелязал при завръщането му в кръчмата, че чадърът е сух.

Инженер Прокопи Сапарев категорично отказва да съобщи името на човека, с когото (според него) е разговарял 20 минути на първата спирка на рейс №2. Той отказал също така да посочи точното място, където (според него) е разговарял със своя приятел. Накратко, той отказва да установи алиби (или пък не е в състояние да установи такова алиби), което да го извади извън подозрението, че времето между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути не е употребил, за да ходи до завода, да престоява там и да се завръща обратно.