История с кучета
Шрифт:
След този случай Димо Карадимов не помириса вече „кътчето“. Той продължи да посещава кръчмата, само че отиваше в голямата механа. Като дохождаше в голямата механа, той сядаше при ловците, макар и да не беше кой знае какъв ловец. А в „кътчето“ — докато работите в завода не се усложниха — не рачеше да иде дори с приятел, имаше си обица на ухото.
Така стояха нещата до тоя ден.
Беше 24 октомври вечерта.
Тримата конструктори пристигнаха в кръчмата навреме, беше задухал студен вятър и дъждецът, който кротко ръмеше, изведнъж се превърна в проливен дъжд. В „кътчето“ завариха посетители. На една маса седяха първият помощник на генералния директор и Светломир Горанов, на съседната маса Авакум беше разгърнал някакво списание и решаваше ребус, като лениво смучеше лулата си и пускаше от време на време къдрави колелца синкав дим. Конструкторите се разположиха на третата маса, която беше по-близо до входа, и Прокопи веднага покани Авакум да седне при тях.
— Жаргонна дума от шест букви, която завършва със „з“ и означава място за излежаване на наказание? — попита Авакум.
— Пандиз! — усмихна се снизходително Димо.
Авакум нанесе думата върху ребуса и доволно кимна с глава. После извади от портмонето си две старинни сребърни монети, потъмнели и още неизчистени от мухъл, и гордо рече:
— Това намерихме днес в местността „Суха река“.
— Старо сребро! — каза Прокопи, но не посегна към монетите. — Сигурно са кой знае откога!
— И аз мисля, че са кой знае откога! — усмихна се злъчно Димо.
— Македонски са! — каза Авакум. — От четвъртия век преди новата ера.
— Доста са стари — каза Прокопи.
Авакум прибра обратно монетите в портмонето си.
— За два месеца труд — две сребърни парици! — усмихна се снизходително Димо. — Много нисък рандеман. Или казано по народному — „замъчила се планината, родила мишка“!
— Това не са мишки, а мечета! — потупа портмонето си Авакум. — И то не от обикновена порода, а от порода много рядка, изключителна!
— Меко казано — обърна се началникът на отделението към Димо Карадимов, — твоето мислене по отношение на рандемана, любезни, е невежо. Всеки средно интелигентен човек знае, че в археологията количеството и паричната стойност на намерените работи не играят никаква роля. В тази наука играят роля други неща. Редкостта и историческата стойност. Прав ли съм, приятелю? — усмихна се той на Авакум.
— Абсолютно сте прав! Аз бих работил две години, за да открия една златна монета от времето на Александър Велики! — кимна Авакум.
— Златото, това е друго нещо! — каза Димо. — Пък и Александър Велики върви на пазара навярно на много висока цена. За такава монета и аз бих поровил земята някой и друг ден.
— С удоволствие ще ви услужа с лопата и търнокоп! — засмя се Авакум.
Прокопи се прокашля, готвеше се сигурно да каже някакви по-остри думи по адрес на Димо, но в тоя момент дотича при него келнерът и му обади, че го търсят по телефона.
Прокопи бръкна за часовника си, той носеше джобен часовник в жилетката си, но Авакум го изпревари:
— Шест и двадесет и осем! — рече му той.
— Благодаря! — кимна му Прокопи, ставайки от масата.
Той се запъти към изхода неуверено и някак насила, сякаш отиваше в поликлиниката да му вадят зъб.
— Странно! — каза Димо подире му.
— И на мене тъй ми се струва! — обади се за пръв път Спиридон Хафезов.
— Ах, значи вие не сте загубили гласа си все пак! — засмя се Авакум.
— Аз не обичам празните приказки — каза тихо Спиридон.
— Празните приказки не обичате, а съдържателните не чувате. Добре — той се наведе към него: — Но какво собствено намирате за странно?
— Неочакваното изчезване на нашия шеф! — обади се наместо него Димо от насрещната страна на масата. — На вас не ви ли направи впечатление?
— Не! — поклати глава Авакум. — Аз не съм впечатлителен човек. Но мисля, че с всекиго може да се случи!
— Какво?
— Да бъде повикан по телефона!
— О, да! Стига ония, които го викат, да знаят предварително къде се намира!
— Точно така! Моите приятели знаят, че съм в „Пияни вишни“ и могат всеки момент да ме потърсят. Нима вашата съпруга, ако знае, че сте в „Пияни вишни“ и има нужда от вас, няма да ви потърси? — обърна се той към Спиридон Хафезов.
— Моля! — повдигна Спиридон ръка. — Моята съпруга не знае, че съм в „Пияни вишни“, и слава богу.
— Не знае ли? — учуди се Авакум.
В тоя момент пристигна човекът, когото Авакум наричаше „Алекси“.
— Алекси, заповядай при нас! — покани го Авакум. — Има свободен стол.
— Благодаря за вниманието. Ще седна до камината да се постопля — отвърна вежливо Алекси. — Навън вали ужасен дъжд и е дяволски студено.
— Донеси ни, приятелю, още по една чашка коняк! — обърна се Авакум към келнера, който сервираше масата на първия директор. — И на него също чашка коняк! — посочи с глава към Алекси. И като се наведе към Спиридон Хафезов, продължи с ласкаво-дружелюбен глас прекъснатия диалог: — Значи, вие водите двойствен живот!
— Защо „двойствен“? — сепна се Спиридон.
— Защото имате тайни от жена си! Всеки човек, който има някакви тайни, води двойствен живот!
— Браво! — за пръв път се съгласи с него Димо. — Вие разсъждавате съвсем логически!
— Той прави произволни изводи!
— Но защо се засягате? — попита Авакум.
— Засягам ли се?
— Дори се тревожите!
— А вас какво ви влиза в работата дали се тревожа?
— Но аз се шегувам, другарю Хафезов. Просто така, за да ни бъде по-весело. Извинявайте.
— Археолозите да си гледат своите тайни, а от чуждите много да не се интересуват — каза мрачно Хафезов.
— Тъй трябва да бъде — подкрепи го Димо, който изведнъж си спомни, че Хафезов все пак му е колега.
— Значи, вие двамата образувате общ фронт против мене? Нещо като „комбина“? — отново подхвана играта Авакум. — А защо, моля ви се?
— Хайде, сега пък и „комбина“? — усмихна се кисело Димо Карадимов. — Как ви дойде наум?
— Няма никакъв „общ“ фронт срещу вас, нито изобщо! — каза хладно Спиридон. — В нашата работа всеки отговаря за себе си, а в живота всеки виси на своя си крак. На своя си крак! — повтори той, като, кой знае защо, погледна многозначително колегата си, а не Авакум.