Изкушена
Шрифт:
— Ти затвори тунела, за да не могат останалите да стигнат до манастира, нали?
Стиви Рей кимна и се помъчи да не покаже вълната на облекчение в гласа си.
— Да, реших, че няма да е разумно да им предоставя лесен достъп до монахините.
Иначе за тях това би било нещо като шведска маса. — В очите му блесна дяволито пламъче.
— Не бъди груб — рече тя, но не можа да не се усмихне. Далас беше голям сладур. Той не само че й беше неофициално гадже, но беше и гениален във всичко, свързано с електричеството, водопроводните инсталации и каквото можеше да се намери в депото.
Далас
— Не съм груб, а гледам реално на нещата. И не ми казвай, че поне не си мислила колко лесно би било да изядеш някоя монахиня.
— Далас! — Стиви Рей присви очи, искрено стъписана от думите му. — По дяволите, и през ум не ми е минавало да изям монахиня! Това дори не звучи редно. И както вече съм ти казвала, не е разумно да мислиш да ядеш хора. Не е хубаво за теб.
— Хей, успокой се, сладурче. Само те дразня. — Той погледна към стената от пръст зад нея. — Е, как ще обясниш това на Зоуи и останалите?
— Ще им кажа истината. Вероятно трябваше да го сторя по-рано.
— Мислех, че искаш да мълчиш за останалите новаци, за-щото те може да се вразумят и да бъдат повече като нас.
— Да, изглежда, малко се обърках какво решение да взема.
— Е, добре, от теб зависи. Ти си нашата Висша жрица. Кажи на Зоуи и другите каквото искаш. Всъщност може да го направиш веднага. Зоуи свиква съвещание в столовата. Излязох да те търся, за да ти кажа.
— Как разбра къде да ме намериш?
Далас се усмихна отново и сложи ръка на раменете й.
— Знам, сладурче. Не беше много трудно да се досетя, че си в тунела, при земята си.
Двамата тръгнаха. Стиви Рей уви ръка около кръста му и си позволи да се облегне на него, радостна, че усеща до себе си нормално момче. Изпита облекчение, че светът й отново е станал такъв, какъвто смяташе за правилен. Щеше да избие Репхайм от главата си. Беше помогнала на ранено същество, това беше всичко. Той беше тежко ранен гарван-демон. Какви поразии можеше да направи?
— Познаваш ме, а? — Тя блъсна Далас с хълбок.
Той се притисна до нея.
— Не толкова добре, колкото ми се иска, сладурче.
Стиви Рей се изкикоти, без да обръща внимание на факта, че той полага маниакални усилия да се държи непринудено, а от кожата й все още се разнася мрачният мирис на Репхайм.
ОСЕММНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи
В един от онези вълшебни, мъгливи мигове между съня и събуждането той ме притисна до себе си. Беше толкова едър, силен и твърд, че контрастът между физическото му присъствие и нежния, приятен дъх, галещ шията ми наред с целувките му, ме накара да потреперя.
Още не исках да се разсънвам, но въздъхнах щастливо и се протегнах. Той уви ръце около мен. Харесваше ми да бъда близо до него. Помислих си колко се радвам, че Старк е мой воин, и сънено промълвих:
— Сигурно наистина се чувстваш по-добре.
Докосването му стана още по-секси и не толкова нежно.
Отново потреперих.
И после замаяното ми съзнание регистрира едновременно две неща — не треперех само защото онова, което той правеше, ми беше приятно, но и защото допирът му беше студен. И второ, тялото, притиснало се до мен, беше твърде едро, за да е на Старк.
— Виждаш ли как душата ти копнее за мен? прошепна той. — Ти ще дойдеш при мен. Съдбата ти е такава, а моята е да те чакам.
Поех си дълбоко дъх, разсъних се напълно и седнах в леглото.
Бях сама.
Успокой се… Успокой се… Успокой се… Калона не е тук… Всичко е наред… Беше само сън…
Без да разсъждавам, аз машинално започнах да контролирам дишането си, което определено работеше на пълни обороти. Старк не беше в стаята и последното, което исках, беше да хукне към мен, защото вероятно усещаше колко съм паникьосана, когато всъщност не ме застрашаваше реална опасност. Може и да не бях сигурна за някои неща, но бях убедена в едно — не исках Старк да мисли, че постоянно трябва да бъде до мен. Да, аз бях луда по него и се радвах, че имаме връзка, но това не означаваше, че искам Старк да смята, че не мога да живея без него. Той беше мой воин, а не бавачка или преследвач и ако започнеше да мисли, че трябва да ме наблюдава постоянно… да ме гледа, докато спя… Сподавих ужасения си вик.
Вратата на малката баня, която моята стая делеше със стаята за гости в съседство, се отвори и Старк влезе. Погледът му веднага се насочи към мен. Беше по дънки и черна тениска с емблемата на благотворителната католическа организация „Улични котки“ и бършеше с хавлия мократа си коса. Предполагам, че сигурно се бях успокоила и премахнала паникьосаното изражение от лицето си, защото щом ме видя да седя в леглото сама и без да съм в опасност, разтревоженото му лице се промени и се усмихна.
— Хей, събудила си се. Така си и помислих. Добре ли си?
— Да, чувствам се чудесно — побързах да отговоря аз. — Едва не паднах от леглото и се събудих. Стреснах се.
Усмивката му стана самонадеяна.
— Вероятно си се мятала, докато си търсила мен и страхотното ми тяло и затова едва не си паднала от леглото.
Повдигнах озадачено едната си вежда.
— Убедена съм, че не беше това. — Тялото му наистина беше страхотно, но нямаше да му позволя да си мисли, че лигите ми текат по него. Огледах го и осъзнах, че Старк наистина изглежда добре… нещо повече от сладък и готин. Лицето му не беше толкова бледо и се държеше много по-стабилно на краката си. — Изглеждаш по-добре.
И се чувствам по-добре. Дарий беше прав… Оздравявам бързо. Осемте часа сън и трите пликчета кръв, които докопах, докато ти още хъркаше, ме накараха да се почувствам много по-добре. — Той се приближи до леглото, наведе се и нежно ме целуна. — Прибави към това и мисълта, че мога да те пазя от кошмарите с Калона и смело мога да твърдя, че съм готов да се изправя пред всичко.
— Не хъркам — възразих аз, въздъхнах и увих ръце около кръста му. Притиснах се до него и се оставих силата на физическото му присъствие да прогони остатъка от кошмара с Калона. — Радвам се, че се чувстваш по-добре.