Изкушена
Шрифт:
Репхайм издаде звук на възмущение, но тя не му обърна внимание.
— Къщата е в средата на двора на музея. Скрий се там и през нощта ще ти донеса храна и вода.
Той се поколеба и после каза:
— За теб не е разумно да ме виждаш отново.
— Ако се замислиш, нищо от случилото се досега не беше разумно.
Тогава вероятно ще те видя през нощта, защото никой от нас, изглежда, не проявява разум, когато става въпрос за другия.
— Е, довиждане до нощта.
— Пази се. Ако не го сториш, аз… Мисля, че може би ще почувствам
— Да, същото се отнася и за теб. — Преди да вдигне ръце да отвори земята, Стиви Рей добави: — Благодаря ти, че спаси живота ми. Дългът ти е напълно изплатен.
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Зоуи
— Странно, но нямам чувството, че съм се освободил от него — тихо отговори той.
— Да, разбирам какво имаш предвид.
И после, докато Репхайм лежеше свит в земята, Стиви Рей призова нейната природна стихия, отвори земята и позволи на Ленобия и Ерик да я измъкнат.
Никой не се сети да надзърне зад нея. Никой не запо-дозря нищо. И никой не видя съществото, наполовина гарван, наполовина човек, което по-късно закуца към музея „Гилкрийз“, за да се скрие сред духовете на миналото.
— Стиви Рей! Наистина ли си добре? — Стиснах мобилния телефон. Искаше ми се да се телепортирам до Тулса и да се уверя с очите си, че моята най-добра приятелка е жива и здрава.
— Зи! Не се тревожи! Добре съм. Честна дума. Всичко беше една голяма, глупава злополука. Боже, каква съм тъпачка.
— Какво се случи?
— Напуснах късно Дома на нощта. Много съм глупава. Трябваше да остана там и да изчакам до следващата вечер, за да отида в тунелите, но аз тръгнах. И после… стори ми се, че на покрива има някого. Хукнах нагоре, тъй като ре-ших, че някой червен новак се е заклещил там, а вече се разсъмваше. Боже, трябва да си прегледам ушите. Оказа се, че е котка. Грамадна, дебела шарена котка мяукаше на покрива. Наканих се да се върна, но нали съм абсолютно некоординирана и неатлетична, паднах и ударих главата си толкова силно, че изгубих съзнание. Няма да повярваш колко много кръв изтече. Беше много страшно.
Ударила си се на покрива точно преди зазоряване? Изпитах желание да се пресегна през телефона и да я удуша.
— Да, знам. Това не беше едно от най-умните неща, които съм правила. Когато се свестих, слънцето ме беше напекло.
— Изгоря ли? — Стомахът ми се сви. — Имаш ли рани.
— Да, започнах да горя и това вероятно ме събуди. Имам изгаряния, но можеше да бъде и по-лошо. За щастие успях да се добера до дървото близо до покрива. Спомняш ли си
го?
Знаех дървото много добре. Там се беше скрило нещо, което едва не ме уби.
— Да, спомням си го.
— Скочих на дървото, спуснах се по него и помолих земята да ми направи малко скривалище. Все едно се задаваше торнадо, а аз живеех в каравана.
— Там ли те намери Ленобия?
— Да, Ленобия и Ерик. Между другото, той се държа много добре. Не че пак трябва да ходиш с него, но си помислих, че ще искаш да знаеш.
— Добре. Радвам се, че си в безопасност. — Замълчах, защо-то не бях сигурна как да продължа. — Стиви Рей, Афродита също се чувстваше зле и Обвързването ви беше прекъснато.
— Много съжалявам, че тя е изпитала болка.
— Болка? Шегуваш ли се? Помислихме, че Афродита ще умре. Тя гореше заедно с теб, Стиви Рей.
— Мили Боже! А аз не разбрах. ^
— Стиви Рей, чакай малко. — Обърнах гръб на всеки, който би се опитал да послушва разговора ми, и излязох в изумително красивия коридор. Кристалните полилеи със свещи озаряваха с топла мъждукаща светлина тапицерията в кремаво и златисто. Имах чувството, че съм Алиса в Страната на чудесата и минавам през заешката дупка, навлизайки в съвършено различен свят. — Така е по-добре. Тук навън има по-малко уши. Афродита каза, че ти си била хваната в капан някъде. Беше сигурна.
— Зи, спънах се и си ударих главата. Убедена съм, че Афродита е почувствала паниката ми. Нали горях, когато
се събудих. Освен това на покрива бяха разхвърляни метални боклуци и се заплетох. Казвам ти, обезумях от страх. Тя сигурно го е почувствала.
— Тогава никой не те е хващал? И не си била затворена никъде?
— Не, Зи — засмя се Стиви Рей. — Това е лудост, но би било по-интересна история, отколкото сама да се спъна.
Поклатих глава. Все още не можех да възприема всичко.
— Беше много страшно, Стиви Рей. Мислех, че ще загубя и двете ви.
— Всичко е наред. Няма да загубиш нито мен, нито досадната Афродита, въпреки че не съжалявам, че Обвързването ми с нея беше прекъснато.
— Има и друго странно нещо. Как се случи това? Обвързването ви не се прекъсна дори когато Дарий пи от нея, а ти знаеш, че между тях има нещо.
— Вероятно съм била по-близо до смъртта, отколкото си мисля. Това трябва да е прекъснало Обвързването ни. Пък и ние не искахме да сме свързани. Може би връзката й с Дарий е отслабила Обвързването ни.
— Не изглеждаше Обвързването между вас да е слабо.
— Е, вече не съществува и като се замисля, много лесно се е прекъснало.
— Не ми се струваше лесно, като я гледах.
— От позицията на горящо на слънцето хлапе мога да ти кажа, че и на мен не ми беше лесно.
Изведнъж се почувствах неловко, че я обсипвам с въпроси. Стиви Рей за малко не умря (завинаги), а аз я измъчвах да ми разказва подробности.
— Хей, извинявай. Ужасно се разтревожих, това е всичко. И беше много страшно да гледам как Афродита преживява твоята болка.