Изкушена
Шрифт:
— Това беше отплата. Сега е нещо повече.
— Какво?
— Гади ми се, като си помисля, че ти за малко не умря — призна Репхайм. Гласът му беше обезпокоен и сякаш се оправдаваше.
— Това ли е всичко?
— Не. Да. Не знам! Не съм свикнал с тези неща. — Той се удари с юмрук по гърдите.
— Кои неща?
— Чувството, което изпитвам към теб. Не знам как да го нарека.
— Може би приятелство?
— Невъзможно.
Стиви Рей
— Скоро обяснявах на Зоуи, че нещата, които някога сме смятали за невъзможни, може да не са толкова черно-бели.
— Не са черно-бели, а добро и лошо. Ти и аз сме на противоположните страни в равновесието между доброто и лошото.
— Мисля, че това може да се промени.
— Аз си оставам син на баща си.
— Тогава какви сме?
Преди Репхайм да отговори, през пролуката в земята нахлуха обезумели викове.
— Стиви Рей? Там ли си?
— Това е Ленобия — каза Стиви Рей,
— Стиви Рей! извика друг глас.
— О, не! Това е Ерик. Той познава тунелите. Ако слязат тук, ще настане суматоха.
— Те ще те предпазят ли от слънчевата светлина? попита Репхайм.
— Да, предполагам. Няма да искат да изгоря.
Тогава им се обади. Трябва да отидеш с тях.
Стиви Рей се съсредоточи, махна с ръка и малката пукнатина в отсрещния край на тавана на скривалището потрепери и се разшири. Тя притисна гръб в пръстта, сви ръце във фуния около устата си и извика:
— Ленобия! Ерик! Тук долу съм!
Стиви Рей бързо се наведе и сложи длани върху пръстта от двете страни на Репхайм.
— Скрий го, земя. Не позволявай да го открият. Тя блъсна с ръце и като вода, въртяща се в канал, пръстта зад него се надипли назад и образува преграда, зад която гарванът-демон без желание допълзя.
— Стиви Рей? — чу се гласът на Ленобия през пролуката над тях.
Да, тук съм, но не мога да изляза. Покрийте тази част на земята с платнище или нещо друго.
— Ще се погрижим за това. Стой там, където си в безопасност.
— Добре ли си? Да ти донесем ли нещо? — попита Ерик.
Стиви Рей си помисли, че под нещо Ерик имаше предвид
десетина пликчета кръв от хладилника в тунелите, но тя не искаше той да слиза там долу.
— Не! Добре съм. Само донесете нещо да ме покриете от слънцето.
— Няма проблем. Ей сега ще се върнем — отговори Ерик.
Няма да ходя никъде — извика Стиви Рей и после се
обърна към Репхайм. — Ами ти?
Аз ще стоя тук, скрит в ъгъла. Ако не им кажеш, че съм тук, те няма да разберат.
Тя поклати глава.
— Естествено, че няма да им кажа, че си тук. Но какво смяташ да правиш?
— Няма да се върна в тунелите.
Да, идеята определено не е добра. Чакай да помисля. Щом Ленобия и Ерик се махнат оттук, ти ще можеш да се измъкнеш лесно. Червените новаци не могат да те гонят през деня. Освен това е много рано и повечето хора още спят. — Стиви Рей прецени възможностите за избор. Искаше Репхайм да бъде близо до нея. Не само защото трябваше да му помогне да си намери храна и превръзките му бяха ужасно мръсни, но и защото раните му се нуждаеха от още лечение. Тя съзнаваше, че трябва да го държи под око. Той щеше да се почувства по-добре и да стане по-силен, какъв-то беше преди. И тогава какво щеше да направи?
Освен това сега Стиви Рей беше Обвързана с него и й беше неприятно да мисли, че Репхайм е далеч от нея. Странно, но тя не бе изпитвала такова нещо към Афродита.
* * *
— Стиви Рей, чувам ги, че се връщат — каза Репхайм. — Къде да отида?
— По дяволите… Трябва ни някое място наблизо, но да е скришно. И няма да навреди, ако има славата на страшно място и хората го отбягват или поне няма да решат, че е необикновено, ако те видят нощем. — И после тя отвори широко очи и се засмя. — Сетих се! След Хелоуин Зи, групата и аз ходихме да разглеждаме къщи, обитавани от духове в Тулса с един от онези страхотни старомодни трамваи.
— Стиви Рей? Добре ли си там долу? — провикна се Ерик.
— Да, добре съм.
— Разпъваме платнище над пукнатината в земята и дървото. Това ще ти бъде ли достатъчно, за да те измъкнем?
— Само покрийте мястото. Сама ще изляза.
— Добре. Ще ти кажа, когато сме готови.
Стиви Рей отново се обърна към Репхайм.
— Ето какво имам предвид. Последната спирка на трамвая е при музея „Гилкрийз“. Това е в северната част на Тулса. По средата има голяма стара необитаема къща, наричат я „Къщата на страха“. Непрекъснато говорят, че ще я ремонтират, но не могат да съберат пари. Може да се скриеш там.
— А хората няма ли да ме видят?
— Не! Не и ако стоиш вътре през деня. Къщата е порутена… Заключена е и прозорците са заковани, за да не влизат туристи. И най-хубавото е, че е обитавана от духове! Затова беше включена в обиколката. Очевидно господин Гилкрийз, втората му жена и дори деца-призраци редовно витаят там, затова ако някой види или чуе нещо странно… тоест теб… ще се уплаши и ще си помисли, че са духовете.
— Духове на мъртъвци.
Стиви Рей озадачено повдигна вежди.
— Не се страхуваш от тях, нали?
— Не. Разбирам ги много добре. И аз съществувах като дух много столетия.
— По дяволите. Съжалявам. Забравих за…
— Стиви Рей! Готови сме! — извика отвън Ленобия.
— Добре. Ей сега идвам. Но се отдръпнете, за да не паднете, когато уголемя пукнатината. — Стиви Рей стана и се приближи до пролуката в земята, през която вече не проникваше много светлина. — Ще ги разкарам веднага. Ще видиш шосе 244 на изток… Тръгни по него. То завива към ОК 51. Върви на север, докато видиш табелата на музея „Гилкрийз“. Ще бъде вдясно. След това се движи по пътя и ще стигнеш до музея. Тогава най-трудното ще свърши, за-щото там има много дървета да се скриеш по пътя. Шосето може да създаде проблеми. Върви колкото можеш по-бързо и по канавката. Ако се наведеш, всеки, който те зърне, ще те помисли за голяма птица.