Измамата

де ла Моте Андерш

Той си пое дълбоко дъх и в продължение на няколко секунди като че обмисляше нещо.

— Ето как стоят нещата. Повечето участници в Играта рано или късно започват да страдат от параноя. Трудно им е да различават реалност и фантазия и започват да виждат конспирации зад всеки ъгъл…

Той спря за няколко секунди и тя не можа да не кимне.

— Точно както се опасявах, същото важи и за Хенрик. Той отдавна е преминал границата, отвъд която не може да разчиташ на здравия му разум…

Тя отново кимна, този път малко по-силно.

— Единственият

начин да бъде спасен, за жалост, е да се възползваш от състоянието му. Не се гордея с това, Ребека, надявам се, че разбираш…

— Но какво си направил?

— Накарах Хенрик да си мисли, че в действителност аз съм Водача на Играта.

— К-какво…!

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Разбирам какво си мислиш, Ребека, и както казах, не се гордея със стореното. Но вярвах, че лъжата ми е единственият начин да го спася. Разбираш ли, дадох му мисия. Мисия, която беше толкова немислима, че Хенрик не би могъл да се реши да я изпълни. Вместо това щеше да потърси начин да се откъсне от хватката на Играта. Да се завърне към реалността, така да се каже, отново да може да се говори с него, може би дори той да…

— Сътрудничи! — прекъсна го тя. — Искал си да го накараш да се разприказва за Играта, да стане информатор. Затова ли той се озова горе в СЕПО?

Самер кимна бавно.

— Но Ескил действа малко преждевременно. Хенрик не беше напълно готов, а когато се появи и адвокатът…

— … Стигсон се изнерви и остави Хенке да се измъкне.

Тя въздъхна дълбоко.

— Значи планът е бил да притиснете Хенке дотолкова, че да измени на Играта. Но вместо това сте го избутали отвъд ръба и по някаква причина той опита да нападне Блек. И сега се страхувате, че всичко ще излезе наяве. Затова искате първо да се доберете до Хенке, за да се уверите, че няма да ви издаде…

— Не, не, абсолютно не, разбра ме погрешно…

Той вдигна и двете си ръце, сякаш за да и попречи да завърши изречението си.

— Скъпа Ребека, наистина трябва да ми повярваш, като ти казвам, че ви желая само доброто. И на теб, и на Хенрик. Ерланд ми беше приятел, верен другар, който винаги е бил лоялен към мен и към каузата ни. Една от големите мъки в живота ми е, че не бях там и не можах да го спася от самия него. Силите, които са забили нокти в Хенрик, са близко свързани със съдбата на Ерланд и затова реших да прибягна до драстични методи…

Сърцето и изведнъж заби по-бързо.

— Да не искаш да кажеш, че и татко е бил използван от Играта?

Самер направи бегла гримаса.

— Не бива да отговаряш на това, нали? — каза тя.

Той погледна за кратко през прозореца.

Шофьорът стоеше на тротоара малко встрани и съдейки по езика на тялото му, нощният въздух вече го караше да трепери.

— Не ни остава много време, Ребека — продължи Самер.

— Каква беше мисията?

— Какво имаш предвид?

— Мисията, която си възложил на Хенке в гробището за домашни любимци немислимото, което си вярвал, че ще го накара да се

откаже. Какво точно беше…

Тя забеляза как той се взира през прозореца. Шофьорът се беше обърнал и се връщаше обратно към колата. Тъкмо когато хвана дръжката на вратата, Самер се наведе към нея толкова близко, че тя усети миризмата на афтършейва му.

— Трябваше да извърши смъртоносен атентат на кралската сватба.

* * *

Продължиха още към двеста метра и сега тунелът слизаше доста рязко надолу.

Чуваше се шум, слаб тътен от вентилационната система. Голяма решетка на дясната стена на тунела изведнъж изпусна въздушен полъх и няколко секунди по-късно от другата страна издрънча мотриса на метрото.

Той чу автоматизирания глас от перона някъде в далечината.

На голямо разстояние напред в тунела се мяркаше нещо, което напомняше на работнически бараки. По една от всяка страна на тунела.

И изведнъж той осъзна накъде се бяха запътили.

По дяволите!

Спря намясто и се огледа бързо през рамо. Нора беше заключила решетката в началото, ключът беше в джоба на якето и. Освен това никога нямаше да успее да изтича чак дотам.

— Идваш ли, или? — Джеф направи крачка към него.

HP се наведе и се облегна с ръце на коленете.

— Чакай малко — измърмори той и се опита да изглежда изтощен, което не беше особено трудно. Пулсът му отдавна работеше извънредно и подземният въздух ставаше все по-тежък за вдишване.

Трябваше да си осигури малко време, няколко секунди за размисъл.

Завиваха наляво през целия път, а освен това вървяха надолу, което означаваше, че станцията на метрото трябваше да е „Слусен“.

Следователно бараките отпред се оказваха точно под…

— Ще се срещнем с Източника, нали? — каза той и погледна нагоре.

Никой от тях нямаше кой знае какъв покерфейс.

— Хайде — каза Джеф и се приближи с още една крачка.

HP не помръдна.

— Източникът ви се казва Ерман. Срещнах го преди много време. Тогава се криеше в пущинака и каза, че е изхвърлен от Играта.

Устата му се напълни със слюнка и той се изплю на пода на тунела.

— Ерман работи за Водача. Видях ги рамо до рамо само преди няколко часа заедно с ченгетата. Преди това го видях да слиза с асансьора, който води до ей там.

Той посочи към бараките.

Джеф опита да каже нещо, но HP го игнорира. Вместо това се взря право в Нора, търсейки погледа и.

— Всичко това е капан, Нора… — каза той възможно най-сдържано. — В най-добрия случай, Източника ви е преметнал, накарал ви е да продължите да търчите по поръчките на Играта…

Тя не отговори, но в основата на носа и се появи малка бръчка.

— … или пък вие сте работили за Водача от самото начало.

Не можеше съвсем да разтълкува изражението на Нора, но все пак почти моментално се убеди, че и тя е била изиграна като него. Но в момента беше все тая.