Измамата
Шрифт:
— Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?
Той спря, за да си поеме дъх.
— Глупости — изръмжа Джеф. — Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.
Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.
— Ама че badass си имаме тука, а…
— Как изглежда?
Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на
— К-к’во? Кой?
— Водача естествено, ти кой мислиш?
— Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…
Той се поизправи бавно.
— Нарича се Таге Самер.
— И сте се срещали?
HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.
— Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…
— И искаш да повярваме на това?
От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.
Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.
Истински.
— Е, какво ще кажеш?
Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.
— Имаш право — каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. — Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…
Тя направи жест през рамо по посока на бараките.
— Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…
— Означава само, че иска да ме докопа!
Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.
Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.
В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.
Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.
Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.
До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.
Сърцето му вече бушуваше в гърдите.
Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.
Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.
Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.
Трябваше да е Нора,
— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.
Оставаха двайсет метра.
Петнайсет.
Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.
Стълбите приближаваха.
Още десет метра.
Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.
Тя стоеше отворена!
— Спри, HP!
Гласът и вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.
Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.
Можеше да успее…
Щеше да успее!
В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.
Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.
След това всичко почерня.
— Добре ли е?
— Да, сега ще се свести…
Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.
Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.
Дълги хриптящи вдишвания.
— Чуваш ли ме, Хенке?
Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.
Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…
Но изведнъж си спомни къде се намираше.
И защо!
Явно го бяха довлекли в една от бараките…
Той опита да се изправи, да свие крака и да стъпи на земята.
— Спокойно…
Тя го задържа, пробва да го спре, но без грубост.
— Източника… — изпъшка той. — Ерман, трябва да…
В следващия миг го видя.
Седеше на стол, наведен напред, само на няколко метра от него. Слаб, оплешивяващ и с очила с тъмни рамки точно според описанието. Погледите им се срещнаха и за кратко мозъкът на HP се опита да възприеме какво вижда. Какво означава това.
Но беше невъзможно.
Напълно.
Дяволски.
Невъзможно.
— Здрасти, HP. Супер, че успя да наминеш… — ухили се Манге.
18. Impossible things before breakfast
— KAK…
ПО ДЯВОЛИТЕ…
Е ВЪЗМОЖНО…
ДА…
СИ…
ТУК?!!!
Той седеше върху Манге, яхнал гръдния му кош, с пръсти, здраво сплетени около врата му, блъскайки оплешивяващата глава в линолеума.
— Пуснгттт… Нъгхр… Пррдявволитее!!! — гъргореше Манге, отбранявайки се диво с ръце.