Измамата
Шрифт:
Веднага щом влезе в малката стаичка и намери капака на собствения си сейф, се успокои. Всичко беше окей, ключалката беше непокътната и нямаше никакви признаци някой да е опитвал да я отвори насила.
Тя постави ключа в ключалката и за по-сигурно се огледа през рамо. После се обърна.
Минаха няколко секунди, докато разбере какво вижда.
Металната кутия я нямаше, вместо това сейфът беше почти празен. Свободен с изключение на малкия кръгъл предмет по средата. Малко стъклено топче, може би пет сантиметра в диаметър.
Тя го извади внимателно от сейфа, държейки го между палеца
Бързо смени ръцете, след което вдигна топчето към светлината, изучавайки го старателно, докато опитваше да накара мозъка си да възприеме ситуацията. Ненадейно всичко беше започнало да и се струва нереално, почти като сън. Топчето беше прозрачно, можеше да гледа право през него и тя го завъртя внимателно между пръстите си.
В средата му се носеше малко мехурче.
Апартаментът едва ли беше много по-голям от двайсет и пет квадратни метра.
Миниатюрна кухня, която миришеше на готвено, и стая с порест корков под, допълнена от спускащо се легло от ИКЕА и ролка тоалетна хартия.
Не беше точно Хилтьн. Освен това беше горещо като в ада.
Сутрешното слънце грееше срещу прозореца и щорите от вътрешната страна по-скоро събираха топлина, отколкото да я отблъскват.
Той вдигна малко прозрачно бурканче над себе си и го разклати. Пет големи хапчета заподскачаха вътре. Сигурно за десети път през последните пет минути отвори капачката и измъкна едно от тях.
Той, естествено, трябваше да се надигне от леглото, да източи чаша хладка вода от чешмата в кухнята и да налапа малкото приятелче.
Беше и крайно време, бе проспал почти цяло денонощие, така че, меко казано, беше назад с лекарствата. Главата му пулсираше притеснително и въпреки жегата, той вече беше потреперил на няколко пъти.
И все пак се колебаеше.
Тя сигурно беше напъхала шишенцето в джоба на якето му, докато се целуваха. Това беше единственото разумно обяснение, което му идваше наум.
Той пъхна хапчето обратно в шишето, извади пакета „Марлборо“, който беше купил на идване от метрото, и запали цигара.
Палех пожари…
Готино момиче…
Наистина страшно готино…
Имаше няколко налични пожара. Бараката на Ерман. Магазинът на Манге. Да не говорим за неговия собствен апартамент… Трябваше просто да посочи и да си избере…
Предишния път, когато беше изпил едно от конските хапчета, му беше станало зле на стомаха. И преди се беше натравял с храна, но този път чувството беше различно, сега впоследствие го осъзна. Освен това неволното изпомпване на стомаха в Полсундет го беше освежило почти на часа, което определено не се случваше след свръхдоза дюнер-йолококи 63 .
63
Йоло, от английския израз YOLO (you only live once), употребяван обикновено от тийнейджъри, когато някой се кани да направи нещо рисковано или глупаво. — Б.пр.
Ако не му беше станало лошо, отдавна щеше да се е разкарал.
После го бяха уловили доста лесно.
И сега лежеше тук, в техния апартамент. Точно където искаха да бъде.
И всичко това благодарение на Манге.
Шибаният, fucking Манге, който го беше преебал кралски, не, напрано имперски! Но сега се очакваше изведнъж просто да забрави всичко, да преглътне факта, че през цялото време е тичал по свирката на Играта…
FUCK!!
Той хвърли шишенцето към тавана, където то остави малка вдлъбнатина в гипсокартона, преди да отскочи нататък към входната врата.
Само ако имаше компютър, щеше да може да гугълне малко и да провери част от лайната, с който го беше засипал Манге.
Вместо това лежеше тук без броудбанд, телефон или дори скапан телевизор.
Като гето вариант на еремита Ерман.
Да, Ерман…
Малкият buddy на Водача, който очевидно беше от тези, които използваха бараките в тунела при нужда. An outcast, завърнал се от изгнание, успял да се пребори за място до паничката с яхния.
Ако изобщо някога е бил извън Играта, разбира се.
Манге го беше събрал с Ерман. Манге, когото си мислеше, че познава от край до край. Същият Манге, чийто първи Commodore 64 беше уредил при Фенстер, като размени за него три тафени стерео системи за кола.
Манге, който винаги се изправяше независимо колко го бъзикаха, винаги…
Номайкамустара…!
Той скочи от леглото, затърси трескаво нещо, върху което да изпусне парата, и след като не успя, започна вместо това да трамбова напред-назад по захабения под. Главоболието се засилваше с всяко завъртане.
Да вземе решение.
Трябваше чисто и просто да вземе решение.
Да изпие хапчето и по този начин да се довери на историята на Манге, че той, Нора, Хаселквист и Бройлер-Джеф бяха от добрите. Че са изградили съпротива, която да свали Водача.
Или пък не се връзваше на това…
Време е да вземете решение, мистър Петершон.
Червено
или
Черно?
Револверът го нямаше. Някой беше отворил сейфа и, без да остави и най-малка следа след себе си, и беше взел както оръжието, така и металната кутия. Освен нея самата имаше само един човек, който знаеше за съществуването на сейфа. Очевидно беше предпочел да не чака или може би още по-зле. Не и се беше доверил.
Всички мехури са обречени рано или късно да се спукат…
Тя извади телефона от чантата си и скролна през указателя, докато намери номера.
— Здрасти, Ребека е — каза тя, когато се задейства гласовата поща от другия край. — Знам, че трябва да звъня на този номер само при абсолютна необходимост.
Тя спря за секунда и си пое дъх.
— Но мисля, че Хенке е загазил. Много е загазил и ще направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко…