Измамата
Шрифт:
— Хайде! Пускат хората, чувам някой да дрънчи с връзка ключове…
Не беше пуснала ръката му и използва хватката първо за да го издърпа на крака, а след това за да го повлече със себе си към средата на перона.
От стълбите при входа в края се чуваше дрънчене на метал, което като че се приближаваше. Но все още не се виждаха сутрешни пътници.
Два чифта крака в тъмносиньо влязоха в полезрението им.
После колани с оръжия и тракащи белезници, последвани от сини униформи и две глави, украсени с шапки пилотки.
Ченгета — мъж и жена.
Запътили се право към
По дяволите!
За секунда го споходи импулс да си плюе на петите. Но Нора все още държеше ръката му и го принуди да се успокои.
— Сложи си качулката — прошепна тя и тръгна спокойно към най-близкия изход. Глъчката изглежда идваше оттам.
Той се подчини и вдигна бавно качулката на спортния суитшърт над главата си.
— Аре, че здраво закъсняхме! — изсумтя някой горе.
Вероятно пазачът идваше да отключи.
HP погледна внимателно през рамо. Ченгетата се приближаваха, настигаха ги с всяка крачка.
Изглежда се бяха насочили към гърбовете им.
Изведнъж той осъзна колко лайняно беше горнището на анцуга му. Мръсни петна навсякъде и кафяви следи от изгоряло на единия ръкав. Нора и тя беше приблизително толкова чиста. Нищо чудно, че ченгетата изглеждаха заинтригувани, та двамата приличаха на бездомни.
Нора стисна ръката му и той се усети, че също стиска нейната в отговор. Стълбите все още бяха на около десетина метра, а ченгетата — значително по-близо.
Нямаше да успеят. Ако не се затичаха…
Той напрегна тяло, опита да освободи ръката си и да се подготви за спринт.
Но тя не го пусна.
Вместо това в мига, когато ченгетата ги настигнаха, го придърпа към себе си, притисна устни към неговите и го целуна бурно.
Целувката го хвана абсолютно неподготвен, но след две секунди се осъзна и и отвърна. Устните и езикът и бяха точно толкова меки, колкото беше очаквал, но за сметка на това се изненада малко от лекия, но съвсем не неприятен вкус на снюс.
Той сложи ръка около кръста и и я притисна към себе си.
Въздушен порив откъм тунела развя косата и и тя погъделичка бузата му.
Но той едва забеляза.
— Намерете си стая… — засмя се жената полицай, докато ги подминаваха.
Секунди по-късно, бучейки, се зададе мотриса.
Хората се втурнаха надолу по стълбите, блъскайки се покрай двамата, въпреки че вратите още не се бяха отворили.
Нора се отдръпна и пусна врата и ръката му.
— Ето — каза тя и извади смачкан плик от джоба на панталона си. — Хвани метрото до „Скугсшюркогорден“ 62 , Кента е уредил апартамент там. Ключът и адресът са в плика, ще ти се обадим след няколко дни.
62
Най-голямото гробище в Стокхолм. — Б.пр.
— Ъъх, окей — измърмори той, колебаейки се какво се очаква да каже или пък да направи.
— Това е влакът ти… — усмихна се тя и посочи към мотрисата на няколко метра от тях.
— Ооо, окей.
За втори път подред, мамка му, какво чудо на красноречието беше.
Точно „Скугсшюркогорден“ от всички места, там беше почти на собствена територия. Малкото мазе на Фенстер, където шиткаше крадени вещи, финансирайки на практика целия си живот като възрастен.
Той влезе вътре и се обърна.
За няколко секунди те останаха един срещу друг.
— Пожари — каза тя в мига, в който зазвуча сигналът за вратите.
— К’во?
— Чудеше се какво съм правила за Играта.
— Да…
Вратите започнаха бавно да се затварят.
— Палех пожари…
20. A Friend
Шал около главата, големи черни слънчеви очила, а освен това дълго палто и ръкавици. Горе-долу като извадена от списание от петдесетте и определено неприличаща на себе си. Но от друга страна, това беше цялата идея на този малък маскарад.
Тя поздрави пазача на рецепцията и подаде картата си. Този път беше друг мъж или поне така и се стори.
— Заповядайте — каза той, след като прокара картата и през четеца.
— Благодаря.
Тя продължи към междинното помещение. Голямата плажна чанта, която носеше през рамо, я жулеше леко, но трябваше да го преглътне. Прокара картата си и се опита да се въздържи да погледне към камерата на тавана.
Планът беше прост: да отвори новия сейф, да напъха цялата зелена метална кутия в чантата и после да излезе през вратата и никога да не се връща. Нямаше време за губене. Рано или късно Стигсон и асистентчетата му щяха да получат списъка с използваните карти и да подредят детайлите. Не можеше да ги остави да намерят револвера, те веднага щяха да го свържат със случката пред „Гранд“ и да го използват като сигурно доказателство, че Хенке наистина е смятал да застреля Блек. Най-лесно беше да остави оръжието на чичо Таге, както малко или много беше обещала. Но тази мисъл точно в момента не и се струваше толкова привлекателна, колкото при разговора им в колата. Е, можеше да реши по-късно, след като измъкнеше револвера оттук.
Вратата в другия край на преходното помещение се отвори и тя влезе в трезора.
Изглеждаше точно както и предния път, но за всеки случай Ребека остана за кратко пред вратите, ослушвайки се за шумове от други посетители.
Всичко беше тихо и след няколко секунди тръгна по централната пътека.
Първоначално бавно, но после бързо забърза темпото, почти сякаш се притесняваше, че няма да стигне навреме. Шумът от токчетата и отекваше между стените, образувайки странно ехо вътре в малките странични стаи покрай коридора.
Когато подмина решетъчната порта към стаята със стария сейф, не се сдържа да не надникне вътре. Дупката в месинговия капак, където някога се бе намирала ключалката, се виждаше ясно.
Тя се пребори с внезапен импулс да спре и да погледне по-отблизо. Вместо това продължи напред, подминавайки още две решетки, докато стигна тази, чиито лампичка светеше в зелено. Сърцето и беше забило по-силно и тя спря за малко, за да се огледа. Един от тъмните глобуси с камера вътре беше почти право над нея и трябваше да положи усилия, за да не погледне нагоре.