Кинг и Максуел
Шрифт:
– Делим един дом от близо година.
– Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.
– Баща ти пожела така.
– Не! – почервеня Тайлър и скочи на крака. – Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.
– Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната
– И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?
– Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.
Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
– Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.
Настъпи неловко мълчание.
– Утре ще дойдат доброволци от армията – каза накрая Джийн.
– Доброволци ли? За какво?
– Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.
– В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.
– Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!
– Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!
След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.
Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.
Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.
Имаме проблем.
Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано "Армията ме прави силен".
Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.
Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.
– Какво каза на вашите? – попита Тайлър.
– Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.
Той подкара мълчаливо.
–
– За разни неща – отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.
– Какви неща? Свързани с баща ти ли?
Той кимна.
– Какво става, Тайлър?
– В смисъл? – отвърна с въпрос той и намали скоростта.
– Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?
– Вече ти обясних. Заради баща ми.
– Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.
– В този случай има – каза Тайлър. – Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.
– Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?
– Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в "Доувър", защото от него не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.
– Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.
– Не би трябвало да допускат подобни грешки – дрезгаво отвърна Тайлър.
– Наистина е така – кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.
– Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не запомних името.
– С каква цел?
– Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.
– Защо?
– Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.
– Кое по-точно?
Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:
– Получих имейл от него.
– Кога?
– Малко след като го обявиха за мъртъв.
Кати го погледна втренчено и пребледня.
– Как е възможно това? – прошепна тя.
– Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.
– Може би някой друг е свършил тази работа.
– Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.
Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.
– Това е страшно, Тайлър – промълви тя, а после добави колебливо: – Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?
Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.
– Да, вярвам.
– Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!
– Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.