Кинг и Максуел
Шрифт:
– Какво? Защо? – извика Мишел. – Ние ли сме причината?
Той кимна.
– Бънтинг не вижда друга причина за ареста му, а аз съм склонен да се съглася с него. Едгар му е казал за нашата среща… – Помълча малко и с лека въздишка добави: – Струва ми се, че Бънтинг беше доста ядосан.
– Чух го. Какво ти каза, преди да затвори?
– Нещо за тестисите ми, въпреки че използва друг, не толкова любезен термин.
Мишел се тръшна на стола си и погледна към вратата.
– Може би и ние
– Едгар Рой е служител във фирма, изпълняваща поръчки на правителството, и това автоматично го превръща в държавен служител. Направи ни услуга в работно време и най-вероятно ще го накарат да си плати. От това обаче не следва, че ще го арестуват, тъй като е много ценен за тях.
– Не отговори на въпроса ми – каза Мишел. – Ние далеч не сме толкова ценни, така че най-спокойно могат да ни тикнат в някоя килия и да хвърлят ключа в морето!
– Ние не сме държавни служители. Освен това съществува една правна процедура, наречена habeas corpus, която все още означава нещо в тази страна. Длъжни са да обосноват пред съда законността на задържането ни.
– Да, но ние използвахме услугите на един гений на държавна служба, който хакна частен акаунт. Това не е ли незаконно?
– Все пак разполагаме с официалното разрешение на собственика на акаунта да проведем официално разследване. Тайлър ни нае.
– А след това ни уволни – напомни му Мишел.
– Нищо повече от техническа подробност.
– Ти го казваш.
– Все пак съм адвокат.
– Адвокатите непрекъснато дрънкат глупости, за които вземат куп пари.
– Ако дойдат да ни разбият вратата, ще имаме достатъчно правни основания да протестираме.
– Каква утеха – горчиво се усмихна Мишел. – Ще лежим пет години вместо десет.
– Склонен съм да вярвам, че този имейл действително е бил изпратен от Сам Уинго. А това означава, че армията е заблудила близките му жестоко и гадно.
– Но за какво съжалява този човек? – вдигна вежди Мишел. – Защо иска прошка от сина си?
– Може би защото го е излъгал? Или защото го е накарал да страда?
– Това са само предположения, които не водят доникъде!
– Имаме Тайлър – кротко отвърна Шон. – Имаме Кати, имаме и Дейна. Да не забравяме и държавната фирма ДТИ...
– Нека откъснем първо най-ниските плодове.
– Дейна? – вдигна вежди Шон.
– Не, имах предвид Кати.
– Тогава да се разделим.
– Аз ще поема Дейна, а на теб оставям Кати.
– Шегуваш се, нали? – колебливо попита Шон.
– Така ли мислиш? – изгледа го тя.
– Кати не ме познава. Освен това е малко неудобно да се срещам с гимназистка.
– В такъв случай ще действаме заедно. Винаги съм имала желание да се запозная с бившата ти жена.
– Винаги?
– От вчера
– Може би все още не е направила нищо. Вероятно ще трябва повече време.
– Ти сам каза, че може да бъде много убедителна. Особено в избора на облекло.
– Защо не пратиш един есемес на Кати? Ако е открила нещо, ще се срещнем с нея. Аз пък ще пратя есемес на Дейна.
– А ДТИ?
– С удоволствие бих ги посетил, но най-вероятно са под наблюдението на Министерството на отбраната.
– Има ли закон срещу задаването на въпроси? Освен това те не са длъжни да ни отговарят, нали?
– Понякога хората си създават собствени закони.
– Ще ни е от полза да научим имената на някои колеги на Сам Уинго в ДТИ – каза Мишел.
– Доколкото успях да разбера, Уинго е работил в един от сравнително малките офиси на компанията. С не повече от двайсетина души. Сигурно всички се познават добре. Поне донякъде...
– Ами тогава защо не отидем пред този офис и да чакаме да излезе някой, който изглежда обещаващ?
– И това ще стане. Но след като се видим с Кати, ако има какво да ни каже. Добре е да пратиш есемеса още сега.
Мишел се подчини.
Изтекоха пет минути, но не се случи нищо.
– Май и тя ни е отрязала – промърмори Мишел, без да сваля очи от дисплея.
– Дай малко време.
След минута телефонът изпиука в знак на получено съобщение.
– Говорила е с Тайлър – обяви Мишел. – Ще се срещнем в същото бистро.
– Не е зле да си извадиш карта за "Панера" – посъветва я Шон.
– Тая работа става все по-странна – направи гримаса Мишел. – Не искам да се озова в някоя килия на ЦРУ, за която никой не подозира.
Шон преплете пръсти на тила си и се облегна назад.
– Честно казано, аз се безпокоя повече за Тайлър и мащехата му, отколкото за нас – промълви той.
– Защо? – попита Мишел.
– Тайлър е получил този имейл, а Едгар го хакна и разшифрова. Каква е гаранцията, че това няма да се направи и от трета страна?
– Значи знаят, че бащата е влязъл във връзка със сина си?
– И то след като са му казали, че е убит.
– Мислиш ли, че Тайлър може да сподели това и с някой друг?
– Силно се съмнявам, че е готов да го сподели с Джийн.
– Кати докладва, че е говорила с него. Може би е казал нещо.
– Надявам се да не са контактували по телефона или компютъра.
– Защото Пентагонът със сигурност ще ги засече – кимна Мишел. – Проблемът е там, че днешните хлапета вече изобщо не разговарят лице в лице. Предпочитат да си чатят.
– Дано този път са нарушили тази традиция – въздъхна Шон. – Би било за тяхно добро.
– Защо армията обявява някого за мъртъв, след като той е още жив?