Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Боботенето на Уейт отключи бурен смях.

— Шон, знам, че твоят старец ти плаща по една лира на седмица, ама ние какво да правим, а? — възрази Денис. — Ние не сме милионери.

— Добре де — съгласи се Шон, — по пет шилинга в кюпа. Спечелилият прибира всичко.

— По пет шилинга е разумно — прецени Карл, — но нека да изясним правилата, за да не се получат недоразумения.

— Само убити, ранените не се броят — каза Шон.

— И трябва да има свидетел — настоя Фрики ван Есен.

Той беше по-възрастен от останалите, очите му

вече бяха леко кървясали, защото се бе включил във вечерния запой.

— Добре, значи само при убит зулус, и то пред свидетели. Който набере най-много, прибира цялата печалба. — Шон ги изгледа, очаквайки съгласието им. Брат му се навърташе малко по-назад. — Гари ще е банката. Хайде, Гари, дай си шапката.

Всички пуснаха парите в шапката и той ги преброи.

— Две лири — от всички нас осем човека. Това е точната сума.

— Брей, който спечели, ще може да си купи собствена ферма.

Всички се разсмяха.

— В дисагите на седлото си имам скрити две бутилки — каза Фрики. — Хайде да се почерпим.

Стрелките на часовника на църковната кула показваха десет без четвърт. Луната беше обкръжена от облаци с посребрени ръбове и нощта бе станала прохладна. От готварските огньове към танцуващите се носеше пара, с ароматен дъх на месо, стържеха цигулки, концертина с виене отмерваше такта, танцуващите подскачаха, зяпачите пляскаха с ръце в такт и ги окуражаваха. Някой юнашки подвикваше като зулус в трескавия ритъм на движенията и веселбата. Нека смехът да заглуши тиктакането на минутите, да спре часа, да направи засада на изгрева!

— Шон, къде отиваш?

— Веднага се връщам.

— Ама къде отиваш?

— Ана, ама наистина ли искаш да ти кажа, наистина ли искаш да знаеш?

— О, разбирам. Не се бави. Ще те чакам при оркестъра.

— Танцувай с Карл.

— Не. Ще те чакам, Шон. Моля те, не се бави. Толкова малко време ни остава.

Шон се промъкна през кръга от фургони и като се придържаше в сянката на дърветата покрай тротоара, заобиколи магазина на Пай и изтича надолу по алеята, прескочи канавката и оградата от бодлива тел. Както тя му бе казала, в плантацията беше тъмно и тихо, шумоляха изсъхнали листа, едно клонче се счупи под крака му. Нещо притича в тъмното, шумолене на малки крака. Стомахът му се сви — пусти нерви, беше само един заек. Стигна живия плет и потърси дупката, пропусна я и се върна, откри я и хайде през нея в овощната градина. Облегна се на стената от растителност и зачака. Сега дърветата бяха лунно сиви, а в основата си черни. Зад тях виждаше покрива на къщата. Знаеше, че тя естествено ще дойде. Той беше й казал да дойде.

Часовникът на църквата отброи часа, а малко по-късно с единичен звън — четвъртината час. Вече го хвана яд. Дяволите да я вземат! Мина през градината, като внимателно се придържаше в сянката на дърветата. Един от страничните прозорци светеше, той виждаше жълт квадрат светлина на ливадата. Внимателно заобиколи къщата.

Тя беше на прозореца с лампа зад гърба си. Лицето й не се виждаше, но светлината

на лампата обрамчваше косата й в ореол с бакърен цвят. Както се бе надвесила над перваза, в позата й имаше някакъв копнеж. Той виждаше очертанието на раменете й през бялата материя на леката й рокля.

Шон изсвири тихо и тя се стресна. Вгледа се за няколко секунди в тъмното, после поклати глава наляво и надясно бавно и със съжаление. Дръпна пердетата и Шон видя през тях как сянката й се отдалечава. Лампата угасна.

Шон прекоси назад овощната градина и плантацията. Трепереше от яд. По алеята чу музиката от площада и ускори крачка. Зави иззад ъгъла и видя светлините и танцуващите.

— Загубена малка глупачка — каза той на глас, все още е яд, но и още нещо. Умиление? Уважение?

— Къде беше? Чакам те цял час — каза Ана собственически.

— Дотам и обратно, за да видя колко е далеч.

— Колко смешно. Шон Кортни, къде си бил?

— Искаш ли да танцуваме?

— Не.

— Добре тогава, няма да танцуваме.

Карл и няколко други младежи стояха при готварските огньове. Той тръгна към тях.

— Шон, Шон, извинявай — каза Ана. — Много ми се танцува, моля те.

Танцуваха, побутвани от други двойки, но и двамата мълчаха, докато музикантите не спряха, за да избършат потта от челата си и да наквасят гърлата си.

— Шон, имам нещо за теб.

— Какво?

— Ела, ще ти покажа.

Изведе го от светлото през фургоните и спря при купчината седла и одеяла. Коленичи, разгъна едно одеяло и се изправи с палто в ръце.

— Уших го за теб. Надявам се да ти хареса.

Шон го пое от ръцете й. Беше от овчи кожи, дъбени и загладени, съшити с обич, а вътрешната козина беше избелена до снежнобяло.

— Много е красиво. — Оцени вложения в него труд. Почувствува се виновен, подаръците винаги предизвикваха у него чувство на вина. — Много съм ти благодарен.

— Премери го, Шон.

Беше топло, прибрано в кръста, достатъчно свободно в раменете, подчертаваше значителната им ширина и якост. Ана стоеше до него и оправяше яката.

— Много добре ти стои — доволно каза тя.

Той я целуна и настроението се промени. Тя го прегърна здраво през врата.

— О, Шон, така не ми се иска да заминеш.

— Хайде да се сбогуваме както трябва.

— Къде?

— В моя фургон.

— Ами родителите ти?

— Върнаха се във фермата. Татко ще дойде сутринта. С Гари ще спим тук.

— Не, Шон, има прекалено много хора. Не може.

— Ти не искаш — прошепна Шон. — Жалко, защото може да ни е за последен път.

— Какво искаш да кажеш?

Тя изведнъж застина и се смали в прегръдките му.

— Утре заминавам. Нали знаеш какво може да се случи?

— Не. Не говори така. Дори не го помисляй.

— Но е истина.

— Не, Шон, недей. Моля те, недей.

Усмихна се в тъмното. Ах, колко просто беше всичко.

— Хайде да отидем в моя фургон — каза той и я хвана за ръката.